Home / театър / Стоян Радев: Когато животът е застрашен, още по-силно искаш да го осмислиш през култура
OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Стоян Радев: Когато животът е застрашен, още по-силно искаш да го осмислиш през култура

Когато говори за театър и за култура, той често използва органичен – прилагателното, което много точно описва и самия него. Режисьорът Стоян Радев е сред най-мъдрите личности на новото българско време. Думите му не просто звучат красиво и смислено, а коват същността на проблема с безупречна логика.

Затова той е много повече от интелектуалец, свързан със сцената и камерата. Защото чисто човешкият му заряд прехвърля границите на обичайното знаене за света на водите, в които всекидневно плува всеки от нас. Историята, политиката, нейните социални аспекти, етиката и философията – всичко това минава отвъд културата и продължава да живее въпреки нея – заради ценностната система на своя притежател. А тя е без грим и без консерванти.

Стоян Радев – за предстоящата премиера на „Сирано дьо Бержерак“ с Камен Донев в Армията и за най-новите си спектакли в Народния театър и в „Зад канала“, за пътя му до театъра през киното, за спонтанността в киното и професионализирането на театъра, за чудото да заживееш чужд живот, за доброто в условията на нарцисизъм и инстинкт за самосъхранение, за фалшивите новини и собствените ни критерии за тях, за „свестните“ хора, които са още по-склонни да наложат санкциониращ ред и за… Лили Иванова.

Г-н Радев, какво Ви развълнува до сълзи най-скоро?

– Започваме интервюто пет минути след края на репетиция за „Сирано дьо Бержерак“. Говорихме за Сирано и една сцена с Кристиан (Кристиан дьо Ньовилет – войникът, в когото е влюбена Роксана, несподелената любов на Сирано – бел. а.), и си спомнихме за стиха на един руски поет с китара, няма да споменавам името му, то е известно. Той пее, обръщайки се към коне, на които казва да не препускат толкова бързо. (Радев има предвид стихотворението „Кони привередливые“ на Владимир Висоцки – бел. а.).

Говорехме си за Сирано и за хора, които все едно имат конски впряг в себе си, който е много буен и препуска, и е отвъд инстинкта за самосъхранение. Когато се появи този пламък в актьорите и един такъв извънмерен кураж, когато видиш че те наистина рискуват сърцето си – да, аз се вълнувам до сълзи. И това се случи на репетицията, от която излизам току-що.

Камен Донев е в ролята на Сирано дьо Бержерак – това само по себе си е изненада. Кой Камен Донев не познава публиката?

– С Камен се познаваме много отдавна. Работили сме няколко пъти, но последният от тях е може би преди 10 години. Аз самият винаги съм го окуражавал в посоката, в която той пое. Дали публиката ще види един друг Камен Донев… Не мисля, че той оставя нещо скрито от зрителите. И това е неговата сила – че той на сцената се раздава докрай. В този смисъл, нямаме амбицията да показваме неизвестна за Камен Донев страна.

Образът на Сирано дьо Бержерак не толкова открива новост, колкото осмисля това, което един артист като Камен Донев представлява. И обратното – Камен помага хората да разберат по-добре за какво става дума при герои като Сирано. Така че, това е любопитното за мен – един герой, осмислящ един актьорски талант, и един актьорски талант, даващ душата си на един герой.

Казвате, че сте стигнал до театъра през киното и че творческият процес в театъра е по-спонтанен, и предлага преживяване, чиято ценност не е отложена във времето. Спонтанността ли е най-големят проблем на българското кино?

– Съвсем просто казано – всяко занимание, за да се усъвършенства, има нужда от проби и грешки, и от това да се извършва всеки ден – за да се подобрява неговото качество. Фактическата невъзможност да се снима повече, наистина е проблем. Връзвам го със спонтанността.

И без друго, киното е дълъг и сложен процес, минава се през много етапи, но в нашия контекст това е доведено до абсурд. Понякога толкова дълго се подготвя един български филм, че всички се радваме на самата му поява. И да обсъждаш качествата му започва да изглежда неприлично.

В този ред на мисли, аз съм склонен да се радвам на сериалите, да речем. Защото, добри или лоши, те предлагат възможност едно занимание да се извършва многократно.

Театърът е по-близък до мен, защото репетиция на маса може да те развълнува много и да значи много за теб – което в киното не е точно така. Освен това, в България се прави много театър и неслучайно качеството на българския театър е високо.

Един от вечните упреци към българските актьори в киното е, че играят театрално. Спомняте ли си кое Ви шокира най-много в театралния процес при първия Ви досег с него?

– Нещото, което ме шокира преди години, ме шокира до ден днешен – чудото да заживееш чужд живот. В киното този процес е скрит, защото артистът попада в някаква реалия, докато театралната условност, съчетана с желанието да си автентичен, да си истински на сцената, е шокиращото предизвикателство пред мен – и в началото на този път, и до ден днешен.

Вчера попаднах на старо интервю със Стоянка Мутафова. На въпроса защо до края и на тези години продължава да играе в театъра, тя много просто казва: „А къде да съм свободна?“. Сцената е свобода и това е изумително – че сцената е свобода, че на нея можеш да живееш повече… До ден днешен продължавам да търся именно това – да живееш повече, да си по-истински, отколкото в живота.

Споменахте, че в България се прави много театър. Това добре ли е, предвид ресурсите, с които разполагаме – като хора, техника, технологии и възможности?

– Смятам, че е добре. Не съм от тези пуритани, които твърдят, че има един хубав начин да се прави театър и само на него трябва да сме верни. Разбира се, хубавият начин е искреният начин, честният начин.

Някои мои колеги дори се обиждат, че вече всеки става режисьор. Да, това може да размива критериите, но в никакъв случай генерално не бих го упрекнал. Аз много обичам именно самодейната искра. И смятам, че професионализирането на театъра е много опасен за театъра път, много сковаващ.

Голям почитател съм на Питър Брук – като много други мои колеги, и на неговата книга „Празното пространство“ (Empty Space, 1969 – бел. а.). Театърът запълва едно празно пространство, дори това да не е специално построена за целта сцена или сграда. Ако има празно пространство, казва той, и някой мине оттам, а друг го наблюдава – това вече е театър и тук може да се роди нещо…

Казвате, че зависите от актьорите и често търсите текст за конкретния актьор. Предполагам, че така е било и с „Плач на ангел“ (Народен театър, 2021). Колко суров, крещящ, остър и въздействащ искахте да бъде този моноспектакъл за човек и кукла?

– Не знам дали хората си дават сметка колко трудно нещо свършва Христо Мутафчиев на сцената. Да, има острота и крайност, но който е гледал, знае, че поведението на Христо е пределно скромно. Фокусът е събран, той, на пръв поглед, не прави нищо кой знае какво – скромно разказва една история.

Парадоксът е, че в желанието да си да открием органичен подход към текста, ние стигнахме до макет и една условна фигура, през която да минава тази органика. Ако спектакълът вълнува и поставя остро определени въпроси, това е чудесно, защото говорим за остротата на самото съдържание, на самата тема, която е споделена много просто и искрено с публиката.

И защо кукла? Имахте ли колебания да вкарате втори или трети актьор в представлението?

– Решението ми да минем през кукла дойде оттам, че никой актьор не би могъл да преживее автентично този текст. Усилието на актьора да изиграе тази роля би било неползотворно, защото това всъщност не е роля. Куклата има някаква иконичност, тя има символен характер.

Все нещо започваше да се губи, щом тръгнем да доказваме този процес в едно реално психологическо протичане, в някакъв истински живот. Затова си казахме, че никой не може да бъде този герой и да влезе в кожата му. Този герой може да бъде наблюдаван, може да бъде коментиран, от време на време може да поглеждаме през неговите очи. Но би било много нескромен жест актьорът да се опита да изиграе този малък,  нещастен човек с невероятна съдба…

Спектакълът „Кой се бои от Вирджиния Улф“ (Малък градски театър „Зад канала“, 2020) също ли беше създаден заради конкретен актьор?

– Това е текст, който много харесвам, но при всички положения не бих понечил да го направя без състава на „Зад канала“ – основно, Малин Кръстев и Ирини Жамбонас – в ролите на Джордж и Марта, но и Владимир Зомбори, и Каталин Старейшинска. Кураж да понеча ми дадоха Малин и Ирини. Смятам, че този текст е абсолютно невъзможно да бъде поставен без такива актьори.

Знаете, че докато беше жив, Едуард Олби, а след това агентите му,  одобряват и дават правата само когато им бъде представено разпределението на ролите между актьорите. Те много се интересуват кой точно ще се превъплъти в тези герои, макар и в далечна България. Така че, минах и през един такъв тест.

Един от най-любимите ми Ваши спектакли – „Опит за летене“ (Народен театър, 2018), е с участието на Георги Мамалев. Той е единственият актьор от стария състав, отпреди 42 години, в постановката на Младен Киселов. Докато репетирахте, през Мамалев доловихте ли нещо от духа на онова време?

– О, да! Чак беше смешно, понеже Мамалев казваше, че изпада в шизофренично състояние – защото чува всички гласове от тогава. Чува едновременно какво говорят сегашните му колеги, но чува и Велко Кънев, и Георги Георгиев-Гец, и Николай Николаев, и Венелин Пехливанов. Настръхващо…

Той самият изведнъж започваше да отговаря, влизаше в друга тоналност и наистина, както казваше,  преживяваше някакво съновидение.

Ние се стараехме Радичковият свят да не е нещо там някъде – непознато и далечно. Онези актьори като че ли имаха директен достъп до тази душа и до този тон. Много исках и ние да постигнем това. За съжаление, времето е взело своето… Една природа започва да се отдалечава. Така че Мамалев ни беше много полезен и в това отношение, защото той връщаше един повей и органиката на това живеене.

Моят прочит е много близък до това, което Младен Киселов направи. Аз съм гледал един път като дете неговото представление и си спомням, че бях много впечатлен.

В последните месец доста хора от сферата на изкуството някак си примиренчески обявиха съгласието си с техни колеги, които твърдят, че пандемията е показала, че хората могат да живеят без култура…

– Мога да отговоря с текст от „Плач на ангел“, в който се казва известното – че когато човек има нещо, спира да го уважава, спира да го забелязва. Там става въпрос за свободата, която свободният човек не разбира, защото свиква с нея.

Дали има или няма нужда от култура, най-ясно пролича именно в моменти, в които достъпът до културен продукт е затруднен. Беше смешно, че се създаде впечатление, че може и без това. Всички хора, които се затвориха по домовете си и се изолираха, всъщност повишиха консумацията на културни продукти ужасно много според мен. Книги, музика, сериали, виртуални разходки по музеите – мисля, че това придоби огромни размери.

Застрашена е културата на живото присъствие – възможността да се срещнеш, да разговаряш, да посетиш културна институция, но в никакъв случай не е намаляла нуждата от култура. Когато животът е застрашен, желанието да го осмислиш през култура се повишава.

Когато стане дума за връщане на стойностите, възможно ли е човек да вярва в доброто, ако връзката между нарцисизъм и инстинкт за самосъхранение е даденост, както казвате Вие?

– Нямам самочувствието да говоря на религиозни теми, но ще ми се наложи. Вярвам, че човек е грешен, че непрекъснато има какво да изкупува. Доброто е съзнанието, че е така. Доброто е усилие. То не е някакъв статут. Доброто е процес на непрекъснато желание да изкупиш това, което от Създателя и от изгубения контакт с него е произтекло като твоя естествено човешка греховна природа.

Да си човек, означава да имаш тези проблеми. Вярвам, че отношение към доброто има този, който се мъчи да решава тези проблеми – като на всичкото отгоре се знае, че няма да успее. И въпреки това, той опитва…

Това означава ли, че изключвате връзката между онлайн щастието, както го наричате Вие, и културата, когато говорим за изкуство?

– Ако говорим за виртуално и реално, във виртуалния вариант много се засилва консуматорският аспект. Ти оставаш в една твърде пасивна позиция, буквално – на дивана у вас. Или дори може да не ставаш от леглото. И всичко идва към теб…

Присъственият аспект за мен е много важен, доколкото и ти участваш. Затова казваме, че на театър се ходи. Наистина трябва да станеш и да тръгнеш, за попаднеш на едно място, да участваш с тялото си и с времето си. И контактът е по-пълноценен, а пасивността променя неговата същност и качество.

Един Ваш коментар в „Култура“ се казва „За фалшивите новини – с разбиране“. Беше ли провокиран от конкретен повод?

– Конкретният повод е българската и световната политическа обстановка. Моите текстове там обикновено са реплики към хората от моята среда. Вече стигам до степен на скандализиране, когато някой „интелигентен човек“ започне убедено да твърди, че той представлява истината. Ще използвам тежка дума, но смятам това за грях.

Не е възможно, ако наистина си умен и честен, да не забележиш и собствените си пристрастия, и собствената си склонност да наричаш истина точно определено нещо, което обслужва твоя живот – точно както конспирациите обслужват нечий чужд живот.

„Моят живот е по-ценен от друг живот, и затова моите новини са верни, а новините на другия са фалшиви“. Проблематизирам тази гледна точка, защото, ако наистина се борим за вярната новина, трябва да се усъмним и в собствения си критерий. Както го е правил всеки истински философ по пътя към истината…

Казвате, че трябва да се внимава как се води борбата срещу фалшивите новини, защото има опасност нейните цели да включват и желанието за тоталитарен контрол. Виждате ли конкретна опасност?

– Покрай пандемията и покрай разни демократични борби виждаме намаляване на толерантността към чуждото мнение в огромни размери. Това, при определено стечение на обстоятелствата, облечено във власт, спокойно би могло да доведе до тоталитарен контрол, и то с благородни намерения.

Хората усещат със стомаха си как едни мерки, които са с благороден претекст, могат да се превърнат в система, която започва да става беля. И най-ненавистните идеологии са тръгвали с доста добро обосноваване. Затова е важно да се обръща внимание – защото уж свестните хора са още по-склонни да наложат санкциониращ ред от камбанарията на добротата си.

Като говорим за новини, има един сегмент, който много тясно е свързан с тях – рекламата. Сега бихте ли се върнал отново към нея?

– Иронично е, че много мои колеги, именно от сферата на рекламата, са най-чувствителни на тема фалшиви новини. Та това са хора, които се занимават с производство на илюзии. Може би, когато човек е гузен, започва да проектира собствените си проблеми върху някой друг – за да избяга от себе си.

Доколко сега бих се върнал към рекламата? Това е занимание на младостта. Въпреки че по-мъдри хора също могат да бъдат полезни, все пак мъдростта и опита намират своето най-адекватно място извън буквално комерсиалната сфера.

Вашето име стана известно с клиповете на „Бел епок“. Какво си спомняте от работата с Лили Иванова? Вие май сте първият режисьор, който погледна по различен начин към нейните песни – ако говорим за видеоклипове.  

– Спомням си среща с изключителен човешки феномен. Заради невероятното посвещение на своето изкуство, което тази певица е направила.

Всички снимки, които съм имал с нея, обикновено са продължавали от 9:00 вечерта до 6:00-7:00 сутринта. И целият екип е окапал, а Лили Иванова е във фантастична форма. Сякаш времето няма значение за нея – и часовете, и годините. За първи път я снимах преди 25 години. И тогава, и сега си мисля само едно: ако човек си намери мястото – там, където е сърцето му, става безсмъртен.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Богиня, Шер или вещица, или просто една българка

Богиня, Шер или вещица, или просто една българка, наречена баба Илийца. Различна, епична, светеща с …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!