Home / театър / Войната през погледа на жената и магическия реализъм

Войната през погледа на жената и магическия реализъм

Да вдигнеш менците, без да разлееш водата, да потръпваш от кръвта на войната, без да газиш в окопите, да опазваш честта си сред обръгнало на бруталност население. Да бъдеш жена в едно изцяло мъжко време… За своите „Кървави разкази“ писателят Александър Чакъров събира и записва истории от времето на Илинденско-Преображенското въстание. Същите тези „кървави“ истории, разказвани от уста на уста, напускат белия лист, за да удавят спокойствието и уюта, присъщи за една камерна сцена.

„Зарови ме в небето“ на режисьорката Анастасия Събева има амбицията да пресъздаде целия драматизъм и да върне думите там, където име е мястото – в устата на хората, по-близо до реалността и автентичността, но през призмата на… магическия реализъм. Жените битуват сред менци, станове и бърдучета, сред червени конци, суеверия и проклятия, но и сред войводи, пушки и пушеци на фронта, сред песните на дъжда от куршуми и сред изгорелите църкви.

Без да става съвсем тягостно, на малката сцена на театър „Възраждане“ всичко изглежда почти истинско, близко и емоционално. Оживява една от многото малки драми, оплетени в големия кръг на трагедията, заливала един малък народ в продължение на векове. „От такива спектакли има огромна нужда и от припомняне на националното ни съзнание“, убедена е Анастасия Събева. „Мисля, че събуждаме и провокираме самосъзнанието на хората и те излизат наистина вдъхновени и променени от това кратко представление“, допълва тя.

„Зарови ме в небето“ звучи като тъжна народна песен, като съкровено излияние и опит да се покаже докъде е стигала малката свобода на малките хора в един немалък период от нашата историческа действителност.

Музиката е на Асен Аврамов. Има и  хореография, създадена от Александър Манджуков. Участват Августина-Калина Петкова, Елена Нацариду и Надежда Колева.

РЕЖИСЬОРЪТ АНАСТАСИЯ СЪБЕВА: ЗАЛОЖИХМЕ НА МНОГО МАГИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ

Бели ризи, платна, менци и измъчени жени. Не сме ли се нагледали на такива картини и в театъра, и в киното…

– О, да точно така е. Гледали сме го много пъти в театрални постановки и в кино продукции. Аз самата по едно време си казах „Леле, ужас!“ – че точно това ще си помислят хората, нищо ново… Но все пак мисля, че в спектакъла ние заложихме на много магически реализъм.

Много ми се искаше – и на мен, и на актрисите, метафизиката да присъства точно през този наш балкански национален бит. И за мен това беше много важно. Затова си казах, че няма да бягам – и от текста, и от това, което той носи, от тази негова плът. Напротив, ще стъпим на тези образи и ще се опитаме да ги градираме, да ги представим в по-различна светлина.

След девет месеца репетиции роди ли се това, което очаквахте, или стана по-добре от това, което си представяхте?

– Истината е, че аз нямах почти никакви очаквания. Аз съм много близка с две от актрисите. С Елена и Августина (Елена Нацариду и Августина-Калина Петкова) и работя от първи курс в НАТФИЗ. Заедно изграждахме плътта на спектакъла… Радвам се, че всички ние бяхме много чисти и го създавахме репетиция за репетиция.

Спектакълът е уникален и  с текста, създаден по сборника „Кървави разкази“ от Александър Чакъров. Книга, която трудно се намира по книжарниците. За нея критиката казва, че това са изтръгващи душите разкази. Това ли Ви плени и Вас?

– Аз знам за тези разкази много отдавна, може би отпреди десетина години. И когато бях още студентка, чух част от един от разказите и много ми харесва. Тогава започнах да търся самата книга. Това са едни изключително стойностни разкази. Според мен българите имат нужда да четат такива разкази…

Ето, аз бях пленена от един от тези текстове, но се оказа, че всички са изключителни. Аз избрах два, които според мен са женски, защото исках да направя женски спектакъл.

Един от най-силните моменти в спектакъла обаче е етюд, в който актрисите произнасят поемата „Змей“ на Гео Милев…

– Стори ми се много подходящ като образ. Героинята казва многократно,  че мъжът ѝ е като змей, че никой не знае какъв е змея и колко е силен, и колко е мистичен. В крайна сметка, легендите и митовете около змея са от македонския край, както и разказите на Александър Чакъров.

Жени-змеици страдат от липсата на мъжете си – да търсим аналогии с настоящето?

– Не съм търсила паралел със съвремието. По-скоро, чувствата на хората и не жените в случая не се променят. Когато една жена е сама и самотна, не можем да кажем коя страда повече и коя – по-малко. Нашите момичета страдат с техните сълзи и с техните страсти. Ние не знаем как са страдали жените в Македония преди повече от 120 години.

Казвате, че „Зарови ме в небето“ е нетипичен за Вас спектакъл. Защо?

– Много хора ми казаха, че не са предполагали, че аз мога да направя такъв тип спектакъл. Защото съм правила по-големи, игрови, приказни спектакли, а този е доста по-синтезиран, камерен и женски. Така че,  май да не съм правил досега такъв спектакъл…

Имаше много изтощителни репетиции, но този лукс да правиш независимо представление, е неоценим. И трите актриси бяха много свободни да предлагат. Оставихме нещата, които смятаме за най-точни и най-въздействащи.

Камерната форма опасна ли е за един „мащабен“ режисьор?

– Според мен всички форми са опасни. С времето и всяко едно представление разбирам, че всяко нещо крие риск. В момента, в който си кажеш, че познаваш нещо и го можеш, и го владееш, се отдалечаваш от изкуството и се приближаваш към инерцията и провала.

Сцената е едно метафизично много силно пространство, и то винаги намира как да ни покаже, че всъщност нищо не разбираме, нищо не владеем… Затова аз гледам с много сериозно внимание и око на всяка една работа, свързана със сцената.

Защо имаме нужда от такива спектакли. Не е ли твърде тежка тази тема за времето.  Въобще, творецът трябва ли да се съобразява с времето или трябва да създава и живее свое време, към което да приобщава публиката?

– Много пъти съм мислила по този въпрос и, честно казано, не винаги съм била на едно и също мнение. Понякога си казвам, че винаги трябва да се съобразяваш с това какво се случва и че творецът не може да живее извън историята и времето си. В други моменти съм си казвала точно обратното – когато гледам режисьори, на които се възхищавам и които според мен са променили мисленето и театъра, към който приобщават публиката и зрителите.

Поне при мен засега се етапи, затова не мога да дам един от двата отговора… А иначе, от такива спектакли има огромна нужда, от припомняне на националното ни съзнание. Защото ние, за жалост, живеем във време, в което това не се приема за важно. А хората и тяхната чувствителност и душевност не са на същото мнение. Това виждам от реакцията на хората, както към този спектакъл така и към друг мой спектакъл – „Солунските съзаклятници“. В крайна сметка, българинът се вълнува от българска история.

Петър Делчев казва за „Kъpвaви paзĸaзи”:  „От тях щe ви идe дa yдapитe ĸaпaтa в зeмятa, дa пpeпcyвaтe вceлeнaтa и дa cĸpъцнeтe cъc зъби нa cвeтa и ĸpивинитe мy!”…

– Мисля, че хората реагират емоционално, а не интелектуално. Не мисля, че някой координира реакцията си. Но истински се радвам, че хората реагират и се вълнуват от това, което се случва на сцената.

Мисля, че събуждаме и провокираме самосъзнанието на хората и те излизат наистина вдъхновени и променени от това кратко представление. А това ме изпълва с усещане за смисъла. Защото, в крайна сметка, нашата работа е много свързана с оценката на зрителя и с тяхното емоционално преживяване на нашите представление.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

За любовта, заключена в „Парченца от слънце и облак“

За да създадеш „Парченца от слънце и облак“, трябва да имаш голямо сърце и голям, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.