Home / театър / В уюта на моноспектакъла

В уюта на моноспектакъла

Моноспектакълът има своя нов дом. И той е изграден върху крехките рамене на една съвсем млада актриса. Нейното име е Поля Йорданова и е почти стряскащо, когато я видиш за първи път. Заради цялостното ѝ доминиращо присъствие на сцената, заради лекотата, с която попива ролята и заради премерената, но нестряскаща агресия, с която „атакува“ публиката.

„Мечтата на Наташа“ по Ярослава Пулинович е постановка на Габровския театър. Един силен текст, на моменти дори твърде силен, излиза от вътрешния свят на едно 16-годишно момиче, разбито от собствените си, може би не твърде узрели представи за околните. Езикът на Наташа е груб, но не и безсмислен, той дразни, провокира, обърква, разсмива, натъжава…

Режисьорът Ана Батева, която е и преводач на текста, заедно с органичната музика на Стефан Здравески, са в основата на този експеримент. А в това, че Поля Йорданова играе като за петима, може да се увери всеки, който е имал възможността да види режисьорската версия на Ованес Торосян с участието на София Рухова, Милена Ерменкова, Ася Димитрова и Александър Томов.

Поля е успяла да яхне героинята си, да я очовечи, но без да я обезличава и без я прави твърде тъмна и депресивна. Обазът е толкова неин и истински, че в един момент става уютен за зрителя. Уют, който самата Поля създава с присъствието си на сцената. А това също е впечатляващо – като за първи моноспектакъл и доказателство, че възрастта и опита на един актьор не са гаранция за готовността му да прави моноспектакли. Поля Йорданова е готова.

Поля Йорданова – за това да играеш без субтитри пред публика, която не разбира твоя език, за отговорността на сцената, за посланията и проблемите, които засяга „Мечтата на Наташа“, за правилния път и лудостта, за детството, приятелите, любовта, за Жулиета и… Джим Кери.

Наскоро „Мечтата на Наташа“ се върна от участие в международния фестивал на монодрамата „МоноАкт“ в Печ, Косово, където Вие получихте награда за най-добра актриса. Честита първа награда!  

– Благодаря. Това беше първият ми фестивал и първи мой спектакъл, което си е голяма отговорност. Беше много странно…

Най-важното условие, което поставиха организаторите в Печ, е да няма субтитри по време на представлението. На мен лично това много ми допада, защото по този начин зрителят е концентриран в самата игра, а не се налага да се разсейва и да гледа няколко метра по-нагоре.

Имаше доста притеснения и нерви… Публиката ни прие доста добре, а един от членовете на журито след спектакъла дойде при мен и ми разказа най-важните неща от пиесата. А това е впечатляващо, като се има предвид, че нашите езици са коренно различни и почти нищо не се разбира.

Заради тези субтитри наложиха ли се промени в самото представление?

– Не знам дали е имало нужда, но ние все пак го променихме. Защото сценографията е един стол. Пред българска публика няма проблем героинята да стои и да говори един час, но когато отидеш пред аудитория, която не те разбира, трябва да си малко по-експресивен. Променихме финала и се получи добре.

Аз първоначално бях много скептично настроена, че всичко се прави в последния момент, но въпреки това представлението става все по-добре и по-добре.

Промените, които направихте за Печ, ще останат ли и за в бъдеще?

– Да, остават. В момента го играем с промените, с новия финал и новите моменти.

Режисьорката Ана Батева казва, че успехът на тази постановка се дължи изключително на Вашия професионализъм. Това не е ли много голяма отговорност?

– Голяма отговорност е, но всичко е 50 на 50. Няма как да стане, ако ти си отговорен, а човекът срещу теб не е. Няма как да не се справя, тъй като зад мен стои много силен екип, който не спира да ме надъхва, да ме подкрепя, да ми прави забележки и да ме съветва как нещата да станат по-добре.

Доста е трудно, защото не искаш да изложиш тези хора. Затова искам всеки път да минава добре – заради тях, защото те са положили усилия и най-малкото са повярвали в мен.

Спектакълът се играе на сцената, където е разположена и самата публика…

– Да, в началото усещах леки притеснения. Даже говорих с Ана Батева да пуснем два прожектора, които да са ми контра и да не виждам хората срещу мен. Но мисля, че нямам страх от публиката. Вече имаме 12 представления и всеки път става по-добре.

Не ме е страх от публиката, но има огромно напрежение всеки път…

Казвате, че „Мечтата на Наташа“ трябва да се гледа заради възпитанието и заради децата. Има ли опасност публиката да приеме грешно посланията от този спектакъл?

– Предполагам, че е възможно. Хора разни… Но мисля, че Ана Батева е извела нейната идея. Да, този театър е малко по-странен, дори малко по-груб, бих го нарекла… Има едно такова изплезване…

Просто хората не говорят за тези неща, което е голям проблем. Мисля, че сме изкарали една сюжетна линия, която, ако човек се опита да погледне безпристрастно, би трябвало да открие това, което сме искали да кажем. А то е да се обръща внимание на децата и много да се внимава с тях

Възможно ли е да се гледа безпристрастно, когато става въпрос за деца?

– Аз нямам деца. Но идват да ни гледат много родители, които след това ни поздравяват. Казват, че след като са ни гледали, доста са мислили по темата.

Децата без любов и хората без любов са малко по-груби. Но въпреки това в тях има душа, има сърце. Има някой, който казва „Хей, обичай ме“, „Ела при мен“, „Гушни ме“, „Прегърни ме“… Когато не получават това, тези деца стават едни грубияни. Кога получиш, макар и малко, любов, ти се променяш. Затова любовта е най-силното чувство.

Винаги ли е трудно да се намери правилния път?

– Понякога отнема време… Кой всъщност е правилният път? Няма правилно и грешно. Всеки човек си чертае плановете, но това, което си мисли мишката, не си го мисли и котката.

Понякога учиш, понякога печелиш – това е моята максима в живота. Тръгваш по пътя, който смяташ за правилен. Оттам нататък следват пречки и перипетии,  които те спъват, но ти ставаш, отупваш се, взимаш си бележка, ставаш нов човек и продължаваш.

Казвате също така, че театърът е възможност да не полудееш.  От какво?

– (Смее се – бел. а.) От хиляди неща. От ежедневието си…

Толкова ли е лесно да полудее човек? 

– Ами, да. (Смее се – бел. а.). Точно така е. Всеки бърза, трябва да отиде някъде, да свърши нещо, да си вземе детето, да се прибере, да наготви, да си плати сметки. И това е всеки божи ден – повечето хора се въртят като хамстери.

Затова човек трябва да се научи да си взима почивка, което е почти невъзможно. А почивката релаксира тялото, релаксира и ума.

Хората полудяват много лесно… Аз самата имам такива приятели… Просто има едно напрежение, което си стои перманентно в теб. И когато изчезне, ти полудяваш, което е много странно. Не знам как става, но е факт.

Прави ми впечатление, че повечето родители не се занимават с децата си. Затова има огромна разлика между дете, което е получило вниманието на родителите си, и дете, с което родителите не се занимават.

Вие какво дете бяхте?

– Буйно. Родена съм и живея в Габрово. До 18-годишна възраст предимно спортувах. За съжаление, на театър започна да ходя доста късно. Преди 6-7 години се запознах с трима актьори от габровския театър, които имат своя  школа – Димо Димов, Надежда Петкова и Петко Койчев, който в момента е директор на Габровския театър. През 2014 г. ме приеха в НАТФИЗ, в класа на Здравко Митков.

В семейството ми няма актьори. Но аз от малка съм артистична и все ми казваха, че трябва да стана актриса. Затова след 11-и клас реших да се пробвам в НАТФИЗ. И опитът беше успешен.

Как би изглеждала Вашата Жулиета?

– Ох … (Замисля се – бел. а.) Би изглеждала много различно. Представям си я една малка бунтарка, каквато според мен е била. Не знам защо тези жулиети ги представят като едни нежни момичета, милички. А според мен Жулиета изобщо не е такава. Тя е една малка бунтарка, която казва: „Нещата ще станат или както казвам аз, или ще сложа край на живота си!“. И нека не забравяме че тя е на 14 години. Много искам да изиграя Жулиета… Мисля, че такава Жулиета няма да има никъде другаде.

А защо харесвате Джим Кери? 

– Той е най-великият. Така, като го гледаш как играе и разказва едни смешки, които са много смешни. Но когато погледнеш в очите му, виждаш една тъга. Аз поне така го виждам… Харесва ми това как гласът му излъчва едно нещо, а погледът – съвсем друго.

Живеете с театъра. Какво има извън него?

– Извън театъра имам едно прекрасно куче далматинче. Обичам да ходя по гори и планини, и по разни тихи места. Много обичам да ходя за риба. Обичам да се виждам с приятели, да си готвим, да пием по чаша вино, да си разказваме весели истории.

Обичам да съм сред хора, но колкото обичам да съм сред хора,  толкова и не обичам да съм сред хора… Затова си имам гора…

Кои са Вашите хора, какъв човек може да Ви бъде приятел?

– Приятели могат да ми бъдат честни хора, верни хора, и да са с чувство за хумор. Не харесвам лицемери и хора, които лъжат. Приятелите ми са добри хора, които ме подкрепят, които вярват в мен, които ти казват „Да! И ти можеш! Направи го!“. Дори когато знаеш, че не можеш и ти е тежко, те те насърчават да продължиш.

Разбрах, че малко хора могат да се зарадват за теб. И това е доста тъжно. И колкото и хора да ти казват че се радват за теб, всъщност, те въобще не се радват. Само един добър, честен и искрен човек би могъл да ми бъде приятел…

На мен ми се случва адски рядко някой да каже, че нещо в мен не му е харесало. А не вярвам да съм чак толкова добра актриса…

Лесно ли се намират приятели в днешно време?

– Не. Категорично не. Много е трудно. Това с приятелите просто е… (Замисля се – бел. а.)  Аз наскоро намерих своята компания от хора, които наистина мога да нарека хора. И съм много благодарна на Господ, че ме срещна с тях. Защото аз страдам от липсата на приятели… Явно, моите критерии за приятели са различни. Но сега съм в такава компания, че критериите ми за приятели се покриват, което е прекрасно.

Има ли място, на което се чувствате най-добре?

– Най-добре се чувствам, когато съм с моята половинка.

Не говорим за кучето?

– (Смее се – бел. а.) Не. Но когато и то е там, е още по-добре. Чувствам спокойствие, любов, уют. Всъщност, точната дума е уют.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

За любовта, заключена в „Парченца от слънце и облак“

За да създадеш „Парченца от слънце и облак“, трябва да имаш голямо сърце и голям, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.