Home / кинце / Аня Пенчева: Може да наречем робството присъствие, но любов не може да се замени с друга дума

Аня Пенчева: Може да наречем робството присъствие, но любов не може да се замени с друга дума

Аня Пенчева създава един от най-запомнящите се образи в кино епоса „Време разделно“. Нейната героиня Севда изживява голяма лична драма, минава през много грешки, лъжи и падения, живее с греха, болката и насилието, съпреживява съдбата на цял един народ, поставен в безизходицата на ада. Още след премиерата, през 1987 г., самата актриса признава, че се е нуждаела от тази роля, защото е крачка към зрелостта. И до днес това остава едно от коронните ѝ превъплъщения, които я превръщат в една от най-обичаните български актриси и символ на единението между талант и красота.

Г-жо Пенчева, нека започнем от там – защо избрахте откъс от „Време разделно“ за кандидат-студентския изпит във ВИТИЗ? С какво е специален за Вас този роман?

– Както в живота, така и в професионалния ми път, съдбата ми е показала, че няма случайни неща. Свикнах, че интуицията ми е по-силна от препоръките и предложенията. Тогава модерно беше да се кандидатства с руска или световна класика. Аз имах друг порив и ето, явно още тогава съдбата се е намесила. Романът беше и си остана специален, защото за моите 18 години тогава любовната история беше по-силна, отколкото историческата тема.

Тогава мечтаехте ли за роля във филм, създаден по романа на Антон Дончев?

– Като студентка бях толкова скромна – не съм и помисляла, че такъв мащабен исторически роман може да се филмира, а камо ли да получа роля в него. Предложението да изиграя Севда дойде 10 години по-късно.

Какво се случи за първи път с актрисата Аня Пенчева по време на снимките на „Време разделно“?

– За първи път актрисата вече беше майка, за първи път ме кълняха във филм, за първи път ме изнасилваха във филм, много неща ми се случиха за първи път. Академик Людмил Стайков имаше различен, не режисьорски, а психологически подход за всяко от трите състояния.

Отдавате се изцяло на ролята и буквално заживявате в онези години. Какво е усещането? Изпитвахте ли страх?

– В обкръжението на такъв режисьор не можеш да не се потопиш в атмосферата изцяло. Всички живеехме заедно в станция, в село Писаница, и Людмил държеше да ни изолира от външния свят. Снимките продължиха около два месеца и пътувах нощем, за да видя Пипи (Петя Дикова – дъщерята на Аня Пенчева – бел. а.) или да участвам в представленията в Народния.

Не си спомням страх, но си спомням страшен студ, липса на вода (тогава също имаше воден режим) и много вкусна родопска храна.  Онова, което няма да забравя, са многобройните легенди на местните жители, като историята за „кървава“ Стояна, от която те побиват тръпки. Или за „Невестата“ („Кървавата скала“), откъдето няколко девственици си сплитат косите и се хвърлят от скалите, за да не попаднат в турски ръце.

Лесен ли беше „прехода“ към действителността след края на снимките?

– Все пак, в онзи златен период за българското кино се снимаха десетки филми на година. Аз самата снимах много и нямах време за дълги преходи. А и не съм от актрисите, които си носят образа вкъщи.

Казвате, че Вашата героиня Севда живее в своя мъничък свят и е от този тип жени, които градят живота си само върху пространствата на любовта? Какво е посланието на нейния образ?

– Страхувам се да давам отговор на този въпрос, той е за академиците – Антон и Людмил. Това, което аз мога да кажа за Севда, е, че е от онези жени, копнеещи да дават любов, независимо в кой век живеят. Нейната история е отвъд историята и религията, защото е човешка. И ако се подменят думите „робство“ с „присъствие“, или „владичество“ със „съжителство“, то думата любов не може да се замени с никоя друга.

От гледната точка на Севда – на обичащата жена – дали ще бъде със забрадка или фередже, тя показва, че пространството на любовта е по-голямо от пространството на религията.

Имате ли незабравим момент от снимачната площадка?

– Отново трябва да говорим не за режисьора, а за психолога. За да не разчита на случайността и актьорските ми умения, психологът Людмил Стайков  намери едно момиченце на годините на дъщеря ми, което остави да плаче на два метра от мен, за да ми въздейства. И оттам нататък не беше необходимо да ме режисира. Просто ми каза да погледна нагоре, аз видях едно детенце на възрастта на Пипи и сълзите ми потекоха.

А в сцената, в която бабите (автентични местни родопски баби) ме кълнат, те бяха толкова мили и внимателни към мен, че докато се готвех за една от най-трудните ми сцени – тази с клетвите, без да се усетя една баба ми сложи в ръката бучка захар и ми каза: „Стискай, дете, да не фанат клетви и уроки“.

Защо този филм е вечен и ненапразно бе избран за българския филм на столетието? Има ли поуки, които не бива да забравяме, гледайки епоса днес?

– Всеки български филм мечтае за първо място в тази класация. „Време разделно“ ни напомня една от най-болезнените рани в българската история – рана, която не е просто факти и години в учебниците по история, а период, който носи своят отпечатък. Точно сега българинът има нужда от национално самочувствие, от път и посока, от вдъхновение и упование. Отказвам да повярвам, че достойни българи като Манол и Момчил са само герои от романа на академик Дончев.

Това е и една от поуките на филма, актуални и до днес – по тези земи е имало смели и непримирими хора, които не са склонили глава пред нищо. А днес, повече от сто дни гледаме техните наследници и всеки си вади своите поуки. Иска ми се да вярвам,че тази непримеримост е породена от българския ген, а не от демократичните ни привилегии, придобити при поредния ни исторически шанс.

Греховността в историческото време на Антон Дончев същата ли е като греховността сега?

– За греховността сега няма да ми стигнат страниците на целия ви брой. Подмяната на ценности, тарикатлъка, меркантилността, невъзпитанието, тунинговането – опитайте се да ги обясните на герой от онази епоха – успех. Сложете снимка на Севда до снимка на девойка с корекции – както казват англичаните: „Картината казва сто думи“.

Какво е личното Ви усещане днес, когато гледате „Време разделно“?

– Често го гледам, дори и без звук, както се случи наскоро с една от телевизиите – имаше технически проблем. Пак е силно въздействащ.

>>> Материалът е публикуван в др. ЛИК (12, 2020) <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Български „Екшън“, с който няма да загубиш 100 минути от живота си

Режисьорът Радослав Илиев е най-добрата реклама за своя дебют в голямото кино. В този 50-годишен …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.