Найден Тодоров: Съседите на изток могат да ни учат за културата, която идва от запад

София, 15 декември /Даниел Димитров, БТА/ Ние имаме да учим от съседите си на изток за нещо, което идва като култура от запад. Това директорът на Софийската филхармония Найден Тодоров казва в интервю за БТА броени дни след завръщането си от Турция. Той беше сред специалните гости на церемонията, с която в Анкара бе открито eдинственото по рода си пространство за музика, наречено „Културният кампус на Турция“.

Тодоров бе и част от международната делегация, поканена да се запознае с реконструкцията на културния център „Ататюрк“, разположен в сърцето на Истанбул. Проектът предвижда емблематичната сграда на площад „Таксим“, построена през 1946 г., да стане част от улица на културата. В края на ноември Найден Тодоров бе също в Истанбул, където дирижира концерт на филхармоничния оркестър „Борусан“ със солист виртуозната цигуларка Мидори.

„Ние май сме единствената нация, която не се интересува от себе си“, констатира известният български музикант по повод на способността на други държави да съхраняват своята история и да развиват всеки положителен елемент от нея. „Трябва да внимаваме здравословният страх да не се превърне в ирационална паника“, допълва Тодоров за създаването на култура по време на пандемия.

По думите му не може паралелно да има и оцеляване, и развитие. „Човек или е поставен в ситуация да оцелява, или в ситуация да се развива“ – думите са по повод на тежкото техническо състояние на Софийската филхармония и ниския жизнен стандарт на хората на изкуството като цяло.

Пред БТА Найден Тодоров разказва още за впечатленията си от посещенията в Анкара и в Истанбул, за поканата за сътрудничество с турските филхармоници, за страховете му, свързани със Софийската филхармония и пандемията, за летоброенето, отношението ни към историята и липсата на памет, за това дали е готов отново да посегне към тромпета и пианото, и за … „Междузвездни войни“.

Г-н Тодоров, за по-малко от месец два пъти имахте възможност да се докоснете до живота на турските филхармоници. Случи ли се нещо неочаквано за Вас там?

– За пореден път ми беше показано, че човек не трябва да разчита на представите, които е придобил ей така, между другото, за нещата от живота, а трябва да се информира добре.

Аз самият бях останал с убеждението, че по отношение на класическата музика Турция е по-назад от нас. Това, което видях и в Истанбул, и в Анкара, ми показа, че ние сме в ситуация да догонваме Турция. Бях особено впечатлен от нивото и на истанбулския, и на анкарския оркестър, но най-вече – от инфраструктурата. Защото това е един момент, който ние много често пренебрегваме. Поколенията на музикантите се сменят, но за да се развиват нови музиканти и за да има следващи поколения, трябва да има къде да го правят.

ИНФРАСТРУКТУРАТА Е ОСНОВА ЗА УСПЕХА ЗА ЕДНА КУЛТУРА

Трябва да има стимул за родителите да насърчават децата си да учат музика. Първият такъв знак е инфраструктурата за класическа музика. Новата зала в Анкара може да се мери с най-големите по света – като акустика, като визия и като архитектура. Тя показва и посоката на мисълта на хората, които се занимават с изкуство в съседната ни страна.

Това, което видях в Турция, показва начин на мислене, много различен от този, който ние си представяме в нашите възприятия за южната ни съседка. Тази държава се стреми към европейската култура, иска да я разбере и да я приеме като своя. Важно е да поясня – когато казвам европейска култура, не искам да поставям Европа на по-високо място от останалите. Става дума за това, че през последните векове в Европа се е развивало нещо, което в другите континенти не го е имало или се е появило по-късно. България, като част от Османската империя, е възприела класическата музика значително по-късно. Ние и до днес страдаме от това. Но в Анкара разбрах, че Президентският симфоничен оркестър, например, е създаден през 1826 г., което го прави един от най-старите в света.

Къде сме ние, които сме в Европа, а сега сме и част от Европейския съюз?

– Когато говорим за годишнини, при нас има друг проблем – че ние броим по един малко по-странен начин… Българинът винаги е имал пренебрежително отношение към историята. Винаги е смятал, че всичко хубаво започва от него, от неговото време и от неговите дела.

Доказателство за незачитането на собствената ни история е, че ние постоянно я променяме спрямо политическата обстановка.

ЗАРАДИ ЛИПСАТА НА ПАМЕТ ПРАВИМ ЕДНИ И СЪЩИ ГРЕШКИ

В биографиите на повечето от нашите оркестри и театри е записано, че са създадени след 1944 г. Те всъщност са одържавени след тази година, но много от тях са създадени доста по-рано. А освен тях, има и много други оркестри, които не са оцелели и за които ние днес почти нищо не знаем… За да бъде създадена първата българска опера за Казанлък, например, какво означава това? Че там е имало кой да я изпълни. Или в по-ново време – кой знае от младите хора днес, че в Перник е имало Държавен симфоничен оркестър? Или че в Две могили се е играела оперета, преди в големите градове да знаят какво е това? Примерите са много.

Така ли е и със Софийската филхармония?

– Да. В момента ние се опитваме да съберем пълната история на Софийската филхармония. Всъщност, знаем страшно малко за това, което е било преди 1944 г. Знаем, че тя е създадена преди тази година, но имаме подробен дневник на концертите само след 1944 г. Преди това няма съхранен летопис.

Оказва се, че ние знаем прекалено малко за собствената си биография, а някои неща не ги знаем по правилния начин. Нещо подобно забелязах навремето и за Русенската филхармония. Всички смятаха, че е създадена след 1944 г. Всъщност, обаче, намерихме програма от концерт през 1919 година, на която пише Русенска градска филхармония.

Въобще, говорим за липсата на памет. А когато не знаем историята, ние буксуваме на едно и също място, и правим едни и същи грешки.

Какво правят съседите ни?

– Те съхраняват своята история и развиват всеки най-малък положителен елемент от нея. И това не е само в Турция. Така е и в Румъния, и в Сърбия, и навсякъде по света. Ние май сме единствената нация, която не се интересува от себе си.

Аз бях изключително впечатлен от думите на архитекта на залата в Истанбул, че за тях най-важна е акустиката. Спорил съм със специалисти у нас, които ремонтират зали, и след ремонта акустиката е неизползваема за класическа музика.

Ето, например, залата, която се реконструира и достроява в Истанбул, преди е била с 4000 места, а сега е наполовина. Аз знам защо е така, благодарение на това, което съм учил във Виена – зали над 2000-2500 места губят от своите акустични качества. В Истанбул са решили да започнат отначало – за да се върнат към естествената акустика.

Кога и у нас ще започне да се строи за култура с такъв размах?

– Само ще припомня, че Пловдив изкара цялата година като европейска столица на културата без да има своя собствена концертна зала. Като изключим зала „България“, у нас няма друга такава, която специално да е построена за концертна дейност.

Тоест, ние имаме да учим дори от съседите си на изток за нещо, което идва като култура от запад. И това е много интересен феномен за мен. Върху този въпрос трябва да се замислят не само управляващите, а целият народ. Защото управляващите правят това, което народът очаква от тях. А народът не очаква от политиците да се грижат за културата – до такава степен, че да се строят нови зали, например. И тук не става въпрос за управляващите в момента, а за управляващите в последните десетилетия…

ЗАЛА „БЪЛГАРИЯ“ Е ОТКРИТА, КОГАТО ЦЯЛА ЕВРОПА СЕ ГОТВИ ЗА ВОЙНА

Зала „България“ е открита в период, в който цяла Европа се готви за война. Ето, това е начин на мислене и на мен той ми липсва в днешно време – да осъзнаем, че в най-критичните моменти най-много се нуждаем от култура. Точно в този момент, в разгара на пандемията, Турция открива в Анкара комплекс от зали за класическа музика, а съвсем скоро ще има нов комплекс от зали и в Истанбул.

По време на посещението си в Турция Вие получихте съвсем официална покана за сътрудничество с турските филхармоници. Какво очаквате от това сътрудничество?

– Бях изключително изненадан, тъй като не очаквах да стане дума за Софийската филхармония, и то само за нея. Познавам частично турската класическа музика от последните 5-6 години – покрай мои гостувания в Турция и познанства с турски артисти.

Всъщност, ние, по разбираеми причини, прекалено малко познаваме турската музика – не само класическата, но и фолклорната. И на моменти бихме били изненадани, ако се запознаем малко повече с нея. На места бихме открили доста общи черти.

Ние би следвало да се възползваме от поканата на колегите ни музиканти от Турция. Защото не би трябвало да има нищо по-лесно от това да се развиват отношенията между съседни държави. Още повече, че отношението на турците към нас е видимо позитивно – не само към нашата филхармония, но и към България като цяло.

Смятам, че има какво да учим за тях и от тях – като примера със залите. За Софийската филхармония е важно да бъде виждана на повече места и за мен е истинско предизвикателство да разсъждавам върху възможностите да гостуваме в новата зала в Анкара. Както стана ясно, там се прави фестивал за модерна музика, което е възможност за нас да се представим.

Кои са най-големите Ви страхове за Софийската филхармония?

– В момента, извън основните ми притеснения, стои темата с пандемията. В този момент много хора у нас, а за съжаление и не само у нас, смятат, че културата може временно да бъде „спряна“. Напротив! Точно в момент на криза културата е по-нужна отвсякога! Защото тя ни дава силата да се преборим с най-тежките проблеми.

ДНЕШНАТА СИТУАЦИЯ Е БЕЗ АНАЛОГ, ЗАТОВА РЕАГИРАМЕ СПОРЕД ОБСТОЯТЕЛСТВАТА, А НЕ С ШАБЛОНИ

Ако се огледаме наоколо, Германия наскоро гласува рекорден бюджет за култура от над два милиарда евро за 2021 г., заради борбата с коронавирус. Историята със залата в Анкара също е интересна – откриването беше изместено с няколко месеца по-рано, за да повдигне духа на обществото, да им вдъхне надежда, че нещата отново ще бъдат добре – всичко това, разбира се, при изключителни мерки за здравословна безопасност. Виенската филхармония реши да осъществи Новогодишния концерт – да, без публика, но да го осъществи, защото изкуството е последната утеха на хората в беда.

Нормално е да се страхуваме. Но трябва да внимаваме здравословният страх да не се превърне в ирационална паника. Днешната ситуация няма познат аналог и следва да реагираме според обстоятелствата, а не с шаблони. Въпреки това, вярвам, че ще преодолеем и тази криза. Най-важното е да запазим здравето на хората – физическото и психическото. И трябва да намерим онзи баланс, който да ни помогне в осъществяването на тази цел.

Извън пандемичните ми притеснения, имам две основни теми, свързани със Софийската филхармония, които пречат на съня ми нощем. Едната е състоянието на зала „България“ и инструментариума в нея. Другата е финансирането като цяло на българската култура и в частност – на Националния оркестър.
Още през 2010 г. – седем години преди да дойда в Софийската филхармония, говорих и писах за това, че трябва да има диференцирано финансиране. И тук не става дума за количеството пари, а за идеологията, която стои зад финансирането на различните категории състави, и оттам – за механизма, който стои зад тяхната издръжка.

Бихте ли дал пример?

– Ако оркестърът в град Х изпълни Концерт за пиано от Григ, причината да го изпълни е за да запознае публиката в града с това невероятно красиво произведение. Тези, които го познават, ще го чуят отново, а тези, които ще го чуят за първи път, ще разберат, че съществува. Когато Националният филхармоничен състав, в качеството си на представителен оркестър на България, изпълнява Концерт за пиано от Григ, идеята не е да запознае публиката с него, а да го представи във възможно най-добрия му вариант. Тоест, това трябва да бъде най-доброто изпълнение с възможно най-добрите изпълнители. Това е идеята зад понятието представителен състав, като какъвто е възникнала Софийската филхармония, още дълго, преди да се нарича така.

ЧОВЕК Е ПОСТАВЕН В СИТУАЦИЯ ИЛИ ДА ОЦЕЛЯВА, ИЛИ ДА СЕ РАЗВИВА

Искам да кажа, че националният статут на националните състави е загубил онова, което стои зад думата национален. И това няма как да не се отразява на артистите, които работят в тези институции. В момента, в който ние ги забием в битовизма да оцеляват, те спират да разсъждават широкомащабно, мислите им вече не са насочени към културата и нейното развитие, към бъдещето и просперитета на нацията… и в този момент ние сме загубени.

Винаги съм твърдял, че не може да има паралелно оцеляване и развитие. Човек или е поставен в ситуация да оцелява, или в ситуация да се развива. За да се развива, базовите му нужди трябва да бъдат покрити. Така че, това, което виждаме в съседните държави, при нас засега го няма. Начинът на мислене у нас е от времето на Алеко Константинов и неговите разкази.

Може би много ясен пример за това е прословутата пирамида на Маслоу. Няма как да го има върха, ако я няма основата.

Освен диригент, Вие сте и мултиинструменталист. Остава ли Ви време за тромпета, например?

– Тромпета го изоставих заради една неприятна случка преди доста години. Правих записи и той изчезна от радио „Пловдив“. Оставих го в студиото и на другия ден просто го нямаше. Не беше ясно кой е влизал и кой го е взел. Тъй като този инструмент беше много ценен за мен в чисто емоционален план, в момента, в който изчезна, нещо в сърцето ми се скъса. Отвреме-навреме хващам някой тромпет, за да посвиря. Но това е по-скоро професионална закачка със самия мен – да проверя дали нещо е останало в спомените ми.

Понякога оставам вечер във филхармонията да посвиря на пиано, когато знам, че няма никой. Но това е без никакви професионални амбиции, а само за собствено удоволствие и като начин да се откъсна от проблемите за малко.

Това означава ли, че няма шанс да Ви гледаме и слушаме под нечие чуждо диригентство?

– Няма никаква гаранция. (Смее се – бел. а.) Признавам, че имахме една много интересна идея за 1 април тази година. Диригент и солист трябваше да си разменим местата. Но може би и това ще се случи в един момент…

Знам, че сте запален фен на „Междузвездни войни“. Как би изглеждал идеалният епизод за идеалния фен?

– Сега ще се скарам с всички фенове. (Смее се – бел. а.) В днешно време всеки от нас си изгражда представа за това какво иска да бъде дадено нещо, в случая – „Междузвездни войни“. И когато ни изненадат с нещо различно, ние сме крайно гневни. Това се видя, особено в последните епизоди – 7, 8 и 9. Феновете тотално бяха разделени на две.

СВОБОДАТА УМИРА С АПЛАУЗИ

За мен е много важно тази вселена да продължи да се развива. Не искам да се спира с оригиналните филми под предлог, че върхът е достигнат. За мен „Междузвездни войни“ са интересни по много причини. Това е един друг свят, в който човек може да избяга. От друга страна, зад тези прекрасни визуални ефекти и интересни идеи за силата на джедаите стоят дълбоки философски размисли.

Доказал съм на мои приятели, че за всяка житейска ситуация мога да изкарам реплика от „Междузвездни войни“. Най-много ме потресе една уж случайна реплика от епизод 3. Сенатор Амидала, виждайки как конгресът на Републиката аплодира канцлера, който в този момент въвежда реална диктатура в името на сигурността на хората, казва: „Сега разбрах как умира свободата – с аплаузи“.

Като цяло, изкуствата отразяват, а и често се оказват пророци на действителни събития в обществото ни. Заради това си мисля, че ако вникнем навреме в някои от идеите в тази сага, можем да предотвратим различни нежелани събития в нашия живот.

А за хората, които не харесват „Междузвездни войни“, имам и други предложения – като например „1984“ на Оруел. Изкуството в дълбоката си същност не е „забавна индустрия“ и ако се вслушаме в шепота му, можем да променим света към по-добро. /ПП/

BOBSTH 07:00:02 15-12-2020
PP2111BO.024 07:00