Home / книжици / Шел Вестьо: Паметта ни е крехка и самодостатъчна едновременно
Шел Вестьо Kjell Westo

Шел Вестьо: Паметта ни е крехка и самодостатъчна едновременно

За него казват, че е лишен от всякаква суета, въпреки че през последните години е сочен за водещото име сред съвременните финландско-шведски автори. Наричат го и един от най-достойните продължители на великите реалисти от XIX и XX век. Живее и пише в селска къща на един от островите в архипелаг край Хелзинки, близо до гора, сред лисици, сърни, елени и морски орли. Музиката е любимото му хоби, свирил е на китара в две групи, а в младежките години е запален рибар – подобно на своя любим актьор Пол Нюман. За такъв свободен дух може би не трябва да звучат странно думите, че спира с поезията, когато получава отвратителни отзиви за стиховете си, а пеенето зарязва, когато му казват, че пее фалшиво…

Като поет Шел Вестьо губи самочувствието си, но не и като романист. Казва, че същността на неговото писане е безкраен интерес към загадката да бъдеш човек и неудържимо желание да разберем защо сме такива каквито сме и защо правим нещата, които правим… Той е директен, прям, дори буквален, когато отговаря на въпроси, свързани с работата му. И това е впечатляващо на фона на епичните му новели…

„Небето, жълто като сяра“, има по-особена история, свързана със стара мечта – да  разкаже за хората от неговото поколение. Това са родените в началото на 60-те, израснали и прекарали младостта си в годините на Студената война и Европа, разделена от Желязната завеса.. Две теми присъстват по особен начин в романа – секса и насилието. Сексуалността е взискателна, но в никакъв случай неприятна тема, трудно е да се пише добре за нея, заради риска от клишета и ексцесии, казва Вестьо. По думите му, за да постигне достоверен резултат, писателят трябва да знае как да се хвърли в темата, и то без срам. Споделя, че докато пише най-суровите сцени, е бил доста уязвим, чувствителен и почти неразположен. „Започна да боли физически, допълва той. Човекът е толкова жесток в своите действия и мисли. Боли все повече и повече“…

Страховете на Шел Вестьо днес са свързани с промените в климата и принудителната изолация на хората по време на пандемия. Животът по време на коронавирус даде нова дълбочина на осъзнаването – че имам нужда от хора много повече, отколкото си мислех – и то от малките всекидневни срещи, от които се състои градския живот, казва писателят.

Шел Вестьо Kjell Westo

Въпросите към Шел Вестьо са провокирани основно от последната му издадена у нас книга – „Небето, жълто като сяра“ (изд. „Персей“, 2020). Разговорът с него е за новия световен ред, за спасението, за изолирания живот в глобалното село, за любовта, страстта и чистата душа, за детството и миналото, любимите книги, за насилието и самонаказанието като форма на протест.

В „Небето, жълто като сяра“ казвате, че никой не е чак толкова болен, че да не може да бъде спасен. От какво според Вас боледува светът сега и кое е неговото спасение?

– Не аз, а моите герои казват разни нещата в „Небето, жълто като сяра“. Този въпрос е твърде всеобхватен за мен. Вярвам в това да се работи за постигане на добри цели, но „спасението“ е твърде голяма и отговорна дума. Затова не вярвам в спасенията.

Това, което се случва днес по света – пандемия, изолация, нов световен ред, с различно око ли щеше да бъде видяно от журналиста Шел Вестьо?

– Не съм чак такъв журналист, че да правя някакви прогнози. Живеем в много странни времена. Определено, ще има големи промени, но засега никой не знае какви точна ще са те. Надявам се само, че няма да преобърнем света в още по-голям хаос от този, в който живеем сега.

Крехка и безскрупулна ли е паметта ни? Брониран живот ли водим в 21-ия  век?

– Мисля, че паметта ни е крехка и самодостатъчна едновременно. Тя сама си измисля нещата, затова не можем да ѝ вярваме. Що се отнася до живота през 21-и век, не съм сигурен… Мисля, че е твърде експанзивен и всепоглъщащ, но има парадокс, скрит в нашата експанзивност. През 21-и век светът се превърна в глобално село, но животът ни в това село, по много странен начин, е доста самотен и изолиран.

Казвате, че сте омагьосан от поколението, родено около 1900 г., което за период от 40 години преживява две световни войни. Какво бихте искали да кажат за Вашето поколение след сто години?

– Че сме се опомнили и сме се опитали да направим нещо по въпроса с климатичната промяна – чрез промяна на начина ни на живот.

Липсва ли на съвременния човек филтър към света?

– Не мога да говоря за съвременния човек. Но мен самия понякога ми липсва филтър – дори само за да си отдъхна малко, за да мога да се справя с всички предизвикателства на съвременния живот.

Какво прави младите хора пленителни – смесицата от уязвимост и празнота или нещо друго?

– Приемам противоречията и непоследователността при младите за нещо вдъхновяващо – като смесицата от уязвимост и издръжливост, например. Но те не са празни, не и според мен. Това са думи, казани от главния герой в романа. Моето мнение не е такова.

Дежавю ли е любовта и недействителен ли е животът? Или всичко, което си спомняме, е някакво бленуване?

– Животът определено е нереален. Но не знам как е с любовта. Аз съм на петдесет и осем години, и все още не съм научил какво е любовта.

Кой е последният номер, който Ви изигра въображението?

– Стори ми се, че чух чудовище да реве в гората, докато си правех нощна разходка онзи ден.

В детството жълтият като сяра цвят означава, че цялото небе и земя са отровени, а в зрелостта този цвят придобива друго усещане – за помирение. И това е в контекста на „Небето, жълто като сяра“. Дали и във Вашия житейски път ли е така?

– Не. Моето детство беше доста защитено и в много отношения дори бях наивен. Едно нещо обаче се отнася за моя собствен живот – на почти 60-годишна възраст започнах да търся спокойствие. Сега се опитвам да сключа мир с миналото си…

Може ли приятелството да е общуване чрез мълчание?

– Да, със сигурност може да е така.

Пишете, че когато правиш секс със страст, не е необходимо да изискваш сигурност от другия. Винаги ли страстта изисква несигурност?

– Не, страстта не трябва да се гради върху несигурност. Но в реалния живот  това все още често се случва…

Насилието винаги ли е структурирано?

– Не. Има едно такова нещо, което се нарича внезапни изблици на насилие. Но насилието винаги има своите корени.

На този етап от живота Ви, може ли да съберете всичките си притежания в една раница?

– Не. За съжаление, дори не мога да се доближа до това…

А кои са трите книги, които сега бихте сложил в раницата си?

– Това са „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад, „Лятна книга“ на моя сънародник Туве Янсон и стихосбирка на шведския поет Томас Транстрьомер.

Вие „облачен човек“ ли сте, тоест, мястото Ви не е под пронизващото слънце?

– Точно такъв съм. Аз съм един леко мрачен тип и не мога да стоя дълго под пронизващото слънце.

Може ли самонаказването да бъде протест?

– Да, предполагам, че може. Но това не е много умен начин да се протестира.

Вие самият в колко действителности живеете?

– В две. Мощта на въображението понякога е толкова силна, че светът на романа, който пиша, усещам като много по-реален от реалния ми живот.

Но аз не мога да пиша едновременно повече от един роман или един разказ,  което ме спасява от това да живея в повече от две реалности наведнъж.

Може ли да се каже, че сте номад?

– Водил съм доста уседнал начин на живот тук, в Северна Европа. Но, да, имам силно чувство, че нося номадството в себе си.

На кого написахте последното писмо на хартия?

– Дори не си спомням… Днес пиша всичките си писма на компютъра. Но понякога изпращам пощенски картички на приятелите си.

Съществува ли чистата душа?

– За съжаление, силно се съмнявам в това. Но има хора, които са близо до нея. Имам късмета да познавам няколко от тях.

Нека завършим с послание към българските Ви читатели.

– Имам постоянна покана от моя издател да посетя София. Надявам се това, което преживяваме сега с коронавируса, да отмине, и един ден да мога да дойда до вашата страна.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Майк Дауни: Ако си неутрален в ситуации на потисничество, ти си част от проблема

Fire away! Стреляй! С тези думи Майк Дауни започва разговора с един непознат български журналист. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!