Щастието не се крещи

София, 8 юли /Даниел Димитров, БТА/  Тя е от актрисите, за които може да се каже, че режат като нож, и няма ден, и няма нощ – както се пее в една песен. Биляна Петринска е дама. Тя е силна, вдъхновяваща се от малките красиви неща и безмилостно принципна – триединство от качества, които я правят уникална и способна да понесе суетата на професията, шума на фалшивите аплодисменти и болезнеността от евентуален неуспех.

Най-новото й лице на сцената е свързано с любов, с женска съблазън и с… Вазов – тя играе едновременно няколко от големите сладки грешки на Народния поет. Тя е неговата покръстена туркиня Зихра, мистериозната Тамара и неговата одеска любов Вера А. Тимони – три коренно различни свята, успели да спечелят сърцето на един голям мъж. Петринска „ляга“ със забележителна лекота в натюрела на всяка от тези дами, за да покаже какво е било истинското щастие за Вазов – онова, което стига но хората, но само дотолкова, че да потвърди, че нищо човешко не бива да е чуждо и за най-обожествяваните. А Вазов е бил мит още приживе.

Щастието не бива да се крещи, казва актрисата по повод пословичната дискретност на Патриарха на българската литература. Самата тя, като че ли, изповядва подобно верую, доказателство за което е цялостното й излъчване, достойно присъствие в българската култура и приятна загадъчност, оцветена в приказно светли тонове. Неслучайно тя определя себе си като „многоточие“…

Биляна Петринска пред БТА – за премиерния спектакъл „О, ти, която и да си…“, за преоткриването на Вазов, за мъжа Вазов и за мъжете днес, за идеалния свят, за любимата епоха, за живота на културата по време на криза, за страха от сцената и адреналина, за моноспектаклите и стендъп комеди, и за нейната завидна, но все още немного позната музикална кариера.

– Не е ли малко „опасно“, че един почти 100 процента дамски екип разказва за любовта на една от най-големите личности в българската литература?

Б. Петринска: Защо? Не смятам, че е опасно… Напротив, една жена, а в случая пет актриси, едната, от които в ролята и на режисьор, имат доста голяма сетивност и интуиция за мъжката природа.

– В спектакъла се превъплъщавате в ролята на Зихра – покръстена туркиня от Берковица. Чисто човешки, какво Ви впечатли в този интересен и не много познат персонаж от живота на Вазов?

Б.П.: Образът не е познат, наистина. И аз доста се изненадах, а смятам и зрителите ще открият, че Вазов е имал толкова любими, които са го вдъхновявали и движели през живота. Всяка една е била значима и е сложила своя отпечатък в творчеството му… Разбира се, има и по-важни и доминиращи сред тях… Но ние не сме били съвременници на Вазов и няма как да твърдим всичко на 100 процента и не бихме могли да дадем отговори на всички загадки. Ползваме документите и писанията, които са стигнали до нас…

Но спектакълът не е суха документалистика, той се движи по ръба на загадката, на мистерията, той е вдъхновен от силата на любовта. Тя отключва вдъхновението на поета, то го движи през целия му път и, макар и самотен, той явно винаги е бил влюбен… Зихра наистина е съществувала и е била доста потайна негова любов. Водили са му я скрита в плетен кош, защото, представяте ли си, връзка на Вазов с туркиня. Доста смело. При цялата информация за майка му, която е била доста властна жена и заместител на бащината фигура за цели девет деца.

– Влизате в ролята и на мистериозната любов на Вазов, която е по-скоро събирателен образ, както и в образа на неговата одеска любов – Вера А. Тимони. Що за мъж е бил Вазов според Вас? Как го усетихте лично Вие, както се казва – чисто по женски?

Б.П.: Много обичащ, елегантен и фин човек. Той е бил странен самотник, вдъхновяващ се от жените, обожаващ, възпяващ природата като изначалното за всичко. Обичал е жената. Боготворил е майката.

– Има ли такъв тип мъже в днешно време?

Б.П.: Не мисля, че такива сравнения трябва да се правят или пък отричат. Живеем в различно време, но любовта – дълбоката, вдъхновяващата, е една. Дали си способен на дълбоки чувства, емпатия, това са други неща. Времето, в което живеем, е доста консуматорско. Всичко е лесно заменяемо. А любовта не изисква, не търпи натиск, не се търгува…

– Вазов е бил доста патриархална личност, доста дискретен и е държал настрана личния си живот. Загубил ли е от това според Вас в емоционален план? Факт е, че пише първата си любовна стихосбирка, когато е 69-годишен.

Б.П.: Не мисля, че е загубил. Въпрос на емоционалност. Просто е запазил всичко за себе си. Това му е било нужно, това е следвал. Щастието не се крещи. Така е бил щастлив. Точно това може би го е движело.

– Бихте ли живяла във времето на Вазов? Коя е Вашата епоха?

Б.П.: Да, определено. 19-и век е най-силното време в световен мащаб за литература, музика, поезия – въобще, подем в изкуството. Много хора в България са получавали образованието си по света, привнасяли са култура, различен мироглед, опитност. Какви архитектурни сгради, колко адвокати, лекари, цели фамилии. За съжаление, всичко след това е заличено. Знаем историята. Но това е една тъжна тема за разговор…

Моите години са ранните на 20-и век – 20-те и 30-те. С удоволствие бих снимала филм в тази епоха.

– След репетициите до момента и Вашия път към този спектакъл, наречен „О, ти, която и да си…“, към Вазов и към неговите любими, успяхте ли да си дадете отговор на въпроса: Коя си ти, Биляна?

Б.П.: Не. И не мисля, че трябва да зная отговора. Бих определила себе си като „многоточие“… Искам цял живот да се изненадвам.

– Как би изглеждал идеалния свят за живеене – в няколко думи или в едно изречение?

Б.П.: Любов.

– Успяхте ли да намерите време за себе си и да се възползвате по най-добрия начин от тази принудителна 3-месечна пауза, на която бяха подложени почти всички артисти?

Б.П.: О, да, аз си починах и отдадох цялото време на сина си. Бях плътно с него и съм щастлива, защото той точно сега има най голяма нужда от това. Макар да смятам, че опасността от вируса не е отминала и апелирам за повече зрялост и отговорност. Също така, надявам се да не ни делят на „свободни“ и „несвободни“, а да се намери механизъм по който културата да бъде подпомогната, а в момента, в така наречения независим сектор творците са в затруднено положение от март. Без „едните“ да искат да вземат от „другите“ и обратно. Трябва да има стратегия за развитие в посоката.

Невъзможността за единност ни играе години наред лоша шега, но това е национална черта и явно е невъзможна за изкореняване. Културата като стълб може да съществува само в силна държава. А държавата сме всички ние.

– Как се е променял страхът от сцената през годините? По-силен ли е сега? Ваши колеги с болка обобщават, че по време на това извънредно положение е станало ясно, че без изкуство може да се живее…

Б.П.: С годините практика идва и опитността. Нищо не става по-леко, а просто повече познато, но това не е формула за успокояване. Винаги съществува този адреналин преди излизане на сцена. Ако успееш да го овладееш, разбираш, че е необходим. А иначе без всичко може да се живее… Въпросът е на каква цена, какви са липсите и пораженията. Ако не виждаш „само до носа си“, ще разбереш, че плодовете са за след години. Именно от липсата на тази перспектива се оскотява. Защото изкуството е бягане на дълги разстояния. Не можеш да спреш на стоте метра. Инвестицията е за поколенията. Изкуството според мен възпитава емпатия и това отличава човека от животното. Винаги съм казвала, че животните са по-добри същества от хората. При тях има инстинкт, а не умисъл.

– Само доброто ли е подложено на изпитание днес?

Б.П.: Всички добродетели са. Осезаема липса на почтеност и благородство на характера. Даже най-често липса на всякакъв характер бележат съвремието ни…

– Наскоро малка част от Вашите почитатели успя да Ви види в още един по-скоро непознат образ – този на оперна певица? Смятате ли да „развивате“ този образ?

Б.П.: О, да. Аз развивам това си можене от години. Според мен музиката е голямо богатство и да го имаш като част от СV-то си е предимство. Бих се радвала да имам още поводи да го пласирам все повече на сцената. Пяла съм и във филмова роля, и на сцена. И то в роля писана за мен. Щастлива съм, че са ми са се случвали смислени неща и срещи. Това е най-прекрасното, което може да се случи на артиста. Записвала съм песен, написана за мен в студио. Казва се „Отрова“ и е писана от Веселин Веселинов-Еко, текстът е на Гери Турийска. Предстои ми пак запис на песен по музика на Димитър Вълчев и текст на Иво Тицин за проект на Игор Марковски.

– Пазите в шкафа специално написани за Вас парчета и от Еко, и от „Мери бойс бенд“. Кога ще им дойде времето?

Б.П.: Когато е писано. Търся им продуцент.

– Аз лично се впечатлих не само от умението Ви да изпълнявате оперни арии, но и от харизматичния Ви импровизаторски талант. Харесвате ли стендъп комеди?

Б.П.: Да, благодаря. Оказва се, че и на мен ми е приятно да говоря пред публика и да импровизираме заедно. Но да си призная, не се виждам в стендъп. Но пък знае ли човек… Имам чувство за хумор, както и чувство за остра характерност на сцената… определено, и обожавам такива хора… Но стендъпът ми е леко наивен. А и ние тук нямаме традиции в това, то е специфично умение. Не мисля, че е просто да споделяш нещо с публиката.

– А какво е отношението Ви към моноспектаклите. Ако се съди по броя им спрямо активно играещите актьори, това явно не е трудна работа.

Б.П.: Хич не е лесна, но всеки с вкуса си. В наши дни всичко „върви“. Пляска се на всичко, всеки е наричан „звезда“… Всеки е „символ“ и „пример“ за нещо. Какво да искаш от сферата, след като всеки тук може да се кандидатира за президент, и то с огромно самочувствие и вяра в себе си. Светът се променя драстично, и то в недобра посока.

Иначе аз харесвам тази форма – на моното. Но съм много критична към това, което бих предложила. И именно този перфекционизъм ме спира… Някой ден сигурно ще се осмеля да го направя. Казват, че е страшничко да си сам на сцената и да зависиш само от себе си, но аз смятам това за плюс в случая. „Когато ученикът е готов, учителят идва“, както се казва. Така че, когато се появи текстът, ще се случи, а той ще се появи, когато съм готова за него.

ЗА БИЛЯНА ПЕТРИНСКА

Тя е българска актриса, певица и театрален педагог. Завършила е театралния колеж „Любен Гройс“ в класа на проф. Елена Баева през 1994 г., като оттогава до 2005 г. е асистент. От 1998 г. е част от трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където дебютира с ролята на Милкана в „Майстори“ от Рачо Стоянов. В момента играе в „Животът е прекрасен“, „Идеалният мъж“ и „Калигула“. Има десетки роли в киното и театъра. Снима се и в телевизионни сериали, сред тях са „Тя и той“, „Клиника на третия етаж“, „Връзки“, „Патриархат“, „Английският съсед“, „Секс, лъжи и телевизия: Осем дни в седмицата“, тв филма „Следвай ме“. Започва да се занимава с озвучаване през 2006 г., първоначално с единични филми. Едни от първите сериали, за които дава гласа си, са „Закон и ред“, „Престъпни намерения“, „Декстър“, „Шепот от отвъдното“.  /ГИ/