Мирела Иванова: Културата е в очакване на Годо, но не със скръстени ръце

София, 29 май /Даниел Димитров, БТА/

Светът се крепи на близостта, достатъчно е да имаме въображение и да обичаме. Думите са на Мирела Иванова, а щом тя го казва, значи е така – интелектуалец и будител, чиято словесност не просто надхвърля привидното говорене на килограм. Тя съвсем смело дава това, което се очаква от всяка мислеща личност, изправена в публичното пространство – диагноза, рецепта и лечение – за обществото, за неговия език и култура, за неговата социална плътност и възможност да върви – по възможност възроден и към някакви светли бъднини. И не на последно място – да открива живеца във всяка брънка от своето развитие.

И ето сега, във време на специален режим на живеене, дистанцията, която трябва да спазваме, може да проясни ценностите, казва Мирела Иванова. „Да ни припомни елементарни, но същностни неща – като тягата към личната хигиена, често миене на ръцете, къпане, пране на дрехите, продължава тя. Или да въдвори в отношенията ни чувство за мярка и социално приличие – дистанцията не е непременно лоша, съвсем я бяхме изпоизгубили, всеки се обръща към всекиго на „ти“, фамилиарничи, не уважава опита, чуждото мнение, обществената и професионална йерархия“.

Така, в този ред на злободневна философия, пропита с много подтекст и асоциации, е добре да вземем пример от културата, която, както казва Иванова, е „в очакване на Годо, но не със скръстени ръце“ и както нея, да вярваме, че един ден отново ще имаме „нормален“ ритъм , но „да бързаме бавно“. Но не и толкова бавно, че да допускаме исторически грешки като това да няма нито едно ново издание на Яворов и Вазов в продължение на 20 години след като те напускат този свят.

Всичко, което казва и споделя Мирела Иванова, звучи като молитва от ново поколение, но въпреки това – простичко, естествено и съкровено. Точно както тя описва молива – оръжието, с което продължава да създава своята поезия.

Мирела Иванова пред БТА – как оцелява Народният театър в извънредната ситуация и как се подготвя за пълнокръвен сезон, кога ще видим неин текст на сцената или дори самата нея. И още – за проясненията на ценностите и изкушенията в професията, за последствията от дистанцията, за близостта, за паметта, за словото, за буквите и за най-актуалния епизод от нейната дълга „връзка“ с Германия.

– Г-жо Иванова, първо отвориха търговските центрове и фитнес залите, а след това – и театрите, при специални условия. Как оцелява театърът по време на пандемия? Как оцелява най-големият ни театър?

Животът прави малки и бавни крачки назад, към познатия свят, който обитавахме неистово, устремно и стресово, отварят се близки хоризонти, съществува относителна видимост – и в нея различни оцеленчески стратегии. Най-големият ни театър, Народният, засега оцелява в тишината на величествената си сграда, която помни и по-страшни изпитания.

Непрекъснато се обмислят възможности и се търсят необичайни, интересни решения, които да са в съгласие с високото театрално изкуство и едновременно да са изход и среща с нетърпеливата вече публика. От 10 юни, при специален режим, вече ще има представления, зрителите са нетърпеливи и всекидневно навестяват касите на театъра.

В такива дни и месеци на мълчание и самовгълбяване, си припомняме, че не само в началото, но и в началата на театъра е Словото. Опитваме си да извикаме във въображението си античните амфитеатри и да си представим как са изглеждали драмите на Есхил, Софокъл, Еврипид. Днес – дори извън контекста на настоящата (полу)затвореност – трудно бихме могли да обемем подобни мащаби. Затова и най-неочакваното и храбро хрумване е да отидем в другата крайност, да започнем с интимни моноспектакли, със съкровени камерни срещи между актьори и зрители, да излезем навън и да сме естествени насред естеството на мрака, под нощното небе.

Народният театър вече е готов с такова юнско предложение – има готовност и за други варианти на програмата. В навечерието на обявеното извънредно положение бяхме на прага на три премиери и при промяна на обстоятелствата и заповедите на здравния министър, веднага ще изненадаме публиката с премиерни заглавия на трите си сцени. Всичко предстои.

– Как живее – сега, днес, тези дни – Народният театър?

Живее като работлив, неспокоен кошер – жужи от идеи и възможности. Току-що започнаха репетиции на нов моноспектакъл, всеки ден се проиграват варианти – с 30 процента публика, или пък с 50 на голяма сцена. С други думи, сме в очакване на Годо, но не със скръстени ръце. Разработена е и програмата „Театър зад театъра“, сцената е построена в двора на служебния вход.

Подготвяме се да посрещнем и 170-ия юбилеен рожден ден на Иван Вазов на 9 юли, като преформатираме някои от концепциите, разменяме места на събития, отместваме проекти напред във времето. Да не забравяме, че Вазовите юбилейни години са две, макар и с различен знак – и патронът на Народния ни театър е тъй необятен, че винаги ни предоставя поводи и възможности да го честваме.

– Може ли да има истински живот по време на карантина, особено за хората на изкуството?

Ще отговоря така: Истинският живот на артистите, на хората, посветени, обречени дори на изкуството, е вътрешният живот. Той винаги е напрегнат, свръхнапрегнат, сложен, болезнен, бих казала непосилен – карантината удвои тези му измерения. Допускам, че затвореното пространство и изолацията не само отнеха много, но и дадоха много на всекиго, възможности да си поемеш дъх, да се огледаш, да се отърсиш от свръхбагажа на всекидневието и стреса, да се съсредоточиш, да разгърнеш до безкрай – и въображението, и мечтите си, да преизпълниш самотата си, да намериш душевно равновесие, да запазиш достойнство…

– Вярвате ли, че един ден ще има „нормален“ ритъм на работа за театрите?

Да, вярвам. Но да бързаме бавно.

– Вече пета година сте драматург на Народния театър – какво се промени за това време в театъра? Успяхте ли да създадете незабравими спомени от края на 2016-а досега?

Ще премълча равносметките, в нещо успях, в друго – не. Театърът е огромно приключение, не крия вълнението си, че съм въвлечена в него. Винаги благодаря наум и на глас за възможността да прекося улица „Раковски“ и от битовото Вазово място да отида в символното. Предизвикателство е за мен да полагам толкова посветени усилия и в подробностите, и в голямото, да съучаствам с познанията и интуициите си в общата работа.

– Каква е мечтата Ви за Народния театър?

Мечтата ми е отново да разгърне с целия си размах разнообразните възможности на своите надарени артисти, да събере под покрива и на трите си сцени различни по чувствителност и възраст публики, които да откриват и проумяват себе си след представленията, да си тръгват разтърсени или докоснати. Мечтата ми е Народният театър да озарява със смисъл съществуването ни.

– А за театъра като цяло?

От дете съм влюбена в театъра, цялото ми юношество мина под неговия трепетен знак – той е самата жива, автентична свобода и ще пребъде.

– Драматургът на Народния театър изкушава ли се да застане на сцената на Народния театър?

Не се поддавам на всички изкушения, самонаправеният човек знае кои граници не бива да прекрачва. Достатъчно ми е да играя съдбовната си житейска роля.

– Кога ще видим Ваш текст на сцената на Народния?

Съвсем скоро предстои среща на публиката с един лиричен колаж, който направих по стихове, спомени и писма на Иван Вазов – „О, ти, която и да си…“ Опит да се надникне в най-уязвимото и непознато измерение на националния ни писател, в пространството на любовта му, където мистично се мяркат и изчезват неговите вдъхновяващи и полупремълчани жени, музи, любими и нелюбими. Ще се случи благодарение на актрисите Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Радина Боршош и Ева Тепавичарова. В ролята на разказвача, който ту влиза, ту излиза от образа на Вазов, ще видим Ненчо Костов. Режисьор е Бойка Велкова, сценограф – Нина Пашова. Хореографията е на Мила Искренова, а музиката – на Теодосий Спасов.

В началото на септември, живот и здраве, прекрасната режисьорка Катя Петрова, ще започне репетиции на пиесата ми „Линията на живота“, в която има шест женски роли.

–  Вие сте писател, поет, публицист? Вашата муза успя ли да оцелее в последните месеци?

О, да не изпадаме в хленч – все пак като общност и поотделно, ние не преживяхме катастрофично епидемията. Понеже не съм от вчера, ще кажа, че през участта ни/ми са преминали и други, страшни като валяк събития, обществени системи и трусове, лични земетръси. Възпяла съм ги в стихотворенията си, затова няма да се връщам на тях.

– Подмина ли Ви „карантинното“ творчество и произведенията, посветени на пандемията? Бяхте част от няколко кампании, свързани с призива „Останете вкъщи“.

Убедена съм, че дисциплината, с която повечето българи спазваха насъщно-нужните мерки, бе важна. Съществуваше заплаха, по-голяма от всекиго поотделно, от всички заедно и въпрос на разум и достойнство бе да се съобразим с този факт – без перчене и тъпа всезнайковщина, без разплискана неврастения, без дивашка всепозволеност и арогантна глупост. Оставаш в себе си, в дома си, в ценностите си и се придържаш към вътрешния си, духовен център. Можеш да свършиш тонове смислена и полезна работа за два месеца, на дребно и на едро, да уплътниш дните си с какво ли не…

– Дистанцията, която всички ние трябва да спазваме, няма ли да ни направи още по-отчуждени един към друг? Или обратното – ще ни накара да копнеем за близостта и да я искаме още повече?

Може пък да проясни ценностите, знам ли… Да ни припомни елементарни, но същностни неща – като тягата към личната хигиена, често миене на ръцете, къпане, пране на дрехите. Или да въдвори в отношенията ни чувство за мярка и социално приличие – дистанцията не е непременно лоша, съвсем я бяхме изпоизгубили, всеки се обръща към всекиго на „ти“, фамилиарничи, не уважава опита, чуждото мнение, обществената и професионална йерархия.

Виждате, че с отпадането на някои от мерките и правилата, се завръща пълната всепозволеност – особено на пътя. Мигновено скочи черната статистика на катастрофите и жертвите. Да управляваш автомобил е също част от отношението към другите, към живота с основополагащия му смисъл и висока ценност, най-високата всъщност.

Колкото до близостта, тя ще проправи своите пътечки и пътища, на нея се крепи светът, достатъчно е да имаме въображение и да обичаме.

– Преди години ми казахте, че дъното е обратнопропорционално на паметта ни – колкото по-плитка е тя, толкова по-дълбоко е то. Какви са параметрите на бездната днес? Има ли я…

Паметта е същностна отправна точка за всичко, което вършим днес и сега. Не означава непрекъснато да се връщаме в миналото, не – но и да не забравяме, че то предопределя и осветява настоящето, добавя към нашата уникалност. И стига да поискаме, може да е силата, която стои зад гърба ни, заслонява ни, окуражава ни, оцелостява ни, ако щете.

Още отпреди началото на годината ми се случи да се завръщам много често и в дълбокото на Яворовата и Вазовата участи, да препрочитам съчиненията им, да се вмислям в измеренията на сътвореното от тях, в различните им житейските пътища, в посмъртното им битие. Днес ги честваме и превъзнасяме, превръщаме ги в монолитни паметникови клишета, „употребяваме ги и ги злоупотребяваме“, фалшифицираме дори, въобразяваме си, че знаем всичко за тях – но ето какво ми направи впечатление: цели двайсет години след смъртта на двамата ни гении никой не преиздава книгите им. Цели двайсет години българите си поемат дъх от огромната мощ на словото им, непосилно им е да го обемат, да го пуснат в себе си, да го превърнат в общностна и лична памет.

Понеже напоследък е страшно модно, до баналност чак, да се повтаря, че трябва да научим уроците си – ето един урок за научаване – за непоносимото всемогъщество на българските поетически гении, като започнем от Ботев, разбира се.

– Все още ли пишете стиховете на ръка и с молив?

Да, пиша стихове си с молив. Обичам да пиша с остри моливи открай време, дори да възпявам моливите, да търся и метафори в обяснението на ритуалната си пристрастеност към тях, пък и към други одухотворени предмети. В едно мноооого отдавнашно стихотворение за Елисавета Багряна, навярно отпреди 40 години, наричам молива „откършена пръчица от дървото на голямата скръб“. Сега ми хрумва, че моливите са като молитвите – простички, естествени, съкровени.

– Вашата „връзка“ с Германия – лична и професионална, е отколошена. Имате едно екстравагантно стихотворение – „Краят на азбуката“, което се появи в „Памет за подробности“ (1992) – една от най-награждаваните Ви книги. Затова ли участвате в проекта „Скритите букви“, който след София и Париж, ще бъде реализиран и в Берлин?

Съучаствам в проекта „Скритите букви“ от самото му начало. Знам за първоначалния замисъл уникалните знаци на азбуката ни да присъстват, да надничат и да се появяват от неочаквани места, за да предизвикват радостната ни почуда. Впоследствие останаха само буквите, които нямат аналог като графични знаци, например З, Ц, Ч, Щ, Ъ, ь, Ю, Я, и всяка от тях стана пейка със стихотворение на български, в превод и на друг език. Великолепна, предизвикателна идея, заслужава да поздравим Тодора Радева за щедрото постоянство, с което я отстоява и популяризира.

Българските букви са вълнуваща мистерия, до нас са достигнали само тридесет – и съм убедена, че те са нашите ангели-хранители. В София „притежавах“ буквичката З, разположена в ротондата зад Министерски съвет. Дори понякога си вземах кафе и отивах да поседна там, да си помълча, да си помечтая за това-онова. Пък и З е много специална, впечатала се е в мен още, когато за първи път прочетох Яворовите „Заточеници“, спомняте ли си как започва – „От заник слънце озарени…“ Това е и буквата на дъщеря ми, Зорница. В Париж стихотворението ми, в превод на Мари Врина, пък бе се озовало при буквата Ц, пак не е случайно – татковата буква. Един скъп приятел ми изпрати снимка от крайбрежната алея на Сена, където стоеше голямото ярко Ц. Сега в Берлин сме избрали съвсем трето стихотворение, от втората ми поетична книга на немски „Сдобряване със студа“ в превод на Габи Тиман.

– Накрая, нека завършим с цитат от Ваша творба, която най-добре описва Вашия поглед към света, сега, в този момент.

Всред всичките безброй неща, които направих през двата „затворени“ месеца, написах и едно стихотворение, което ме подсети колко много обичам играта – и смислова, и фонетична, своята самотна игра. То се казва „Гласни и (не)съгласни“ и звучи така: „Оооооооооооооооооо, / как внезапно спря животът / и се отмести настрани, / и се отложи, и опразни. / Оооооооооооооооооо, / как се овъргаля в нищото / и в упор ни погледна / с ококорени очи: / да ни познае / и преобрази“.

ЗА МИРЕЛА ИВАНОВА

Дебютът й в литературата е през 1977 г. със стихове в ученическото списание „Родна реч“. През 1985 г. заглавието на първата й книга – „Каменни криле“, става нарицателно за времето си, предизвиква литературни и идеологически спорове. Следва самиздатската стихосбирка „Шепоти“ и „Самотна игра“. Обича да казва, че първата й „свободна“ книга е „Памет за подробности“ (1992), определена от критиката като „един от манифестите на българския постмодернизъм“ и удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Другата й най-шумна и награждаване книга е „Еклектики“, донесла й националната литературна награда „Христо Г. Данов“ и наградата на Сдружението на българските писатели.

Превежда съвременна немска поезия, пише публицистика и води своя авторска рубрика в радио „Дойче веле“. Пътува из литературна Европа, най-често до Германия – през 2000 и 2004 г. в издателство „Вундерхорн“ в Хайделберг публикува двете й „немски“ поетични книги – „Самотна игра“ в превод на Норберт Рандов и „Сдобряване със студа“ в превод на Габи Тиман. През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа „Херман Ленц“, връчвана от германския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, а през 2008 г. получава едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом „Вила Конкордия“ в Бамберг. Седмата й книга „Бавно“ (2009) събира 11 разказа и 11 стихотворения с 11 илюстрации на Греди Асса. През 2012 г. се появява и поетичната антология „Любовите ни“, която с артистична премиера в Народния театър отбелязва 50-годишния рожден ден на поетесата.

Години наред Мирела Иванова води телевизионното предаване „Остров за блажени“ по БНТ, заедно с колегата си Бойко Ламбовски, а след това и артистичните поетични и кабаретни спектакли „Петък 13“.  /ГИ