Home / музика / Сара Тавареш – човек в свят на роботи

Сара Тавареш – човек в свят на роботи

Тя пише песните, изпява ги, свири на китара и перкусия, и продуцира. И всичко това е едно цяло – движение или вибрация,  от която излиза гласът на една стара душа, закърмена с африканско дуенде. За да премине през света като муза на собствената си страст и да се завърне и установи в родната Португалия – страната, която може би най-адекватно съответства на красивата и шарена природа на това 42-годишно момиче. В страната на фадото тя прилича на Алиса в страната на чудесата, с любопитство и финяшки темперамент полира диамантчетата в своя репертоар.

Сара Тавареш е пътешественик – във времето, в пространството и в музиката. За себе си може да разкаже дори само чрез имената на песните, които изпълнява – „Една любов“, „Баланс“, „Красиви неща“, „Люлка“, „Летен дъжд“, „Светло петно“…

И този букет от красота и нежност е в ръцете на артист, който казва, че не е лесно да бъдеш истински човек в свят на роботи. Затова артистът трябва да  е обладан от работата си, да знае, че емоцията няма пазарна цена и да вярва, че собственият му глас е неговият пътеводител в творчеството – дори, когато не пее. Това е Сара Тавареш, такава бе и по време на трите й гостувания у нас – през 2009, 2011 и 2019 г. Час и половина музика под формата на чиста енергия и оздравителни вибрации. Рецептата – простички и ненапудрени песни, както казва самата тя.

Когато говори за себе си, страстта сякаш изчезва, но всяка от думите ѝ е с тежестта на капката – от сълзата, която отронва, когато се връща към корените си, към роднините и любовта, към борбата за здравето и вярата, която остава на първо място през целия ѝ живот.

Сара Тавареш – за щастието и добротата, за мечтите, за партньорите на сцената, за пластмасовото звучене на музиката, за големите професионалисти и големите хора, за избора на песните и тяхното създаване, за любимите ѝ парчета, за социалната ангажираност на всеки от нас, за гласа като инструмент и тялото  като оркестър…

– С песните си Вие правите хората щастливи и може би по-добри. Вас лично кое Ви прави щастлива и по-добра?

През годините започнах да разбирам, че вибрацията на моите песни е много успокояваща и оздравителна. Понякога ми се ще да имам малко по-дрезгав глас, но въпреки това съм безкрайно благодарна за този Божи дар, който притежавам.

Онова, което ме прави щастлива и по-добър човек, невинаги са едни и същи неща. Понякога едно нещо ме прави щастлива, а друго нещо – по-добра. Но има случаи в които едно и също нещо ме прави хем щастлива, хем добра – и това е музиката. Това е чиста енергия, която ме кара да мисля, че заради нея музикантите са благословени същества.

Например, всяко нещо в живота, ако е в хармония с това, което работим, винаги носи наслада и добра енергия. Така е и с мен, като проявленията и артистичните форми са най-различни. Нямам меню, нито рецепта за това как се постига щастието или как се става по-добър. Просто се наслаждавам на живота, който живея.

– Как избирате хората, с които работите? На първо място те трябва да са добри професионалисти или да са читави като хора?

Ехаааа! Добър въпрос! Много малко хора обръщат внимание на това. Не мога да кажа, че избирам хората си по определени критерии. През годините срещнах много уникални артисти, които са направили блестящи кариери в своите собствени галактики. Тяхното творчество не е популярно сред масовия зрител в Западна Европа, те нямат „Грами“ или дуети с артисти като Юсу Ндур и Нена Чери.

Такива са Оливер Мтукудзи от Зимбабве (музикант, бизнесмен, филантроп, защитник на човешките права и посланик на УНИЦЕФ, роден през 1952 г. в Хараре, починал през 2019 г.), Чавела Варгас (мексиканска певица, родена в Коста Рика през 1912, починала през 2019 г.), „Буена виста соушъл клуб“ преди да спечелят наградите си и така нататък. Със сигурност, пропускам още много имена.

– Албумът Fitxadu (идва от креолски в Кабо Верде и означава Затворено“ – бел. ред.) бе номиниран за наградата Латино Грами. С какво този албум е по-специален от предишните четири?

Страшно приятно ми беше, докато записвах този албум. Исках той да звучи афро креол, ърбън или да има глобално звучене, и все пак да носи и местната атмосфера. Това правя винаги, когато подготвям албум.

Но този път се случи така, че реших да работя по един по-различен начин.

Исках да се върна към онова, което правех в началото, когато  записвах Mi Ma Bo (албум на Сара Тавареш от 1999 г., означава „Аз и ти“ – бел. ред.). Тогава отидох при Локуа Канца (певец и композитор от Конго – бел.ред.) за да експериментирам с афро поп. Целта ми беше да хвана пулса на общността, защото от години съм фен на афро електронната музика от Кабо Верде, Ангола и т.н. Винаги съм танцувала на този ритъм и той винаги е бил елемнт, вплетен в моите ритми.

За записите поканих някои от моите най-любими артисти. Имах много добра работа с музикантите, с тези, които отговаряха за спецификата на бийта, с певците, с авторите на песните. Всички те имаха сходни корени. Така че този албум беше стъпка напред в изграждането на собствения ми саунд и беше много особена стъпка, особено преживяване.

В създаването на някои песни тази стъпка напред беше заради екипната работа. И наистина се получи нещо много простичко, но пък добро.

В музикален план успяхме да постигнем не само текстура. Създадохме музика за сетивата. Текстурата е нещо много фино. Фокусирам се върху стремежа да се плъзгам по мелодията, защото искам да съхраня органичния и реалистичен звук, наред с посланието.

Не искам пластмасово звучене.

Чувствам се много щастлива заради номинацията на този албум. Получи се един наистина доста откачен албум.

– Може ли, заради качествата си големият артист да бъде наречен и голям човек?

Невинати големият артист е и голям човек. Със сигурност, знам, че великите артисти обикновено трябва много да репетират, да се упражняват, да бъдат настоятелни в това, което правят. Бих казала и нещо по-силно – понякога дори трябва да се обладани от работата си. Ето, например, Бетховен, Бах. Това е чудо – да бъдеш до човек, който твори с такава страст , дори е малко страшно и налудничаво. Но за публиката това е идеалният артист, кумирът.

Иначе, ако се върнем на въпроса, невинаги едното е свързано с другото. Да си голям и талантлив е част от душата ти, то идва отвътре, това е, което излъчваш към света и което светът иска да чуе от теб. В човешката същност има много други части, които изграждат големия човек.

Колко голяма може да бъде силата на музиката?

Музиката е огромна. Тя може да се трансформира. Тя е начин на общуване. Тя е оръжие. Тя има оздравителни вибрации. Тя е много, много силна. Музиката винаги е била част от живота ни – като водата и храната. И всеки може да я използва като лекарство. През целия си живот ние пеем на децата си.

– Каква музика обичате да слушате? Има ли песен на Ваш колета, която искате да бъде във Вашия репертоар?

Аз невинаги пея само мои песни. Има много песни, които обожавам. Освен това, постоянно променям репертоара си. Обичам простичките и ненапудрени песни. Една от тях е Madalena на Чека (Мануел Лопез Андраде с артистичен псевдоним Чека/Tcheka – певец, текстописец и китарист от Кабо Верде – бел. ред.)

– В днешно време хората сякаш остават слепи и глухи за нещата, които се случват около тях? Как си обяснявате това?

Моето мнение е много простичко. Образователната система е създадена, за да обслужва меркантилната същност на човека, без да има принос към неговото истинско благосъстояние.

Децата ни растат в затвори, където ги учат единствено как да увеличават богатството си. Отчуждаваме се от децата си и се случва неминуемото: те правят пари, конкурират се и просперират по начин, който притъпява чувствата и емоциите им още преди да са съзрели.

Предполагам, че не е лесно да бъдеш истински човек в свят на роботи. Това е като да издаваш слабостите си сред колегите в офиса, знаейки, че не можеш да се пребориш с личните си емоции. Емоцията няма пазарна цена. Нима не трябва да научим този урок?…

Кой е любимият Ви инструмент за композиране и защо?

Това би трябвало да е моят глас и моето тяло. С тях мога да творя, където и да се намирам. С ръцете си мога да тактувам, удряйки по коленете и гърдите, мога и да потропвам с краката си…  И всичко това е много удобно, лесно преносимо и винаги е с мен.

Но наистина, моят глас е моят пътеводител в творчеството, дори и да не пея. Той е като пътеводна линия вътре в мен, която ми говори.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Режисьорът Александър Мутафчийски: „Славеят“ дойде в момент, когато се бяхме изгубили, за да ни покаже пътя

СОФИЯ,  19.03.2024 12:24  (БТА)  „Славеят“ дойде в момент, когато се бяхме изгубили – за да ни …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!