Маркиз дьо Сад между презрението и пълното обожание

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад е френски маркиз, писател и политик, по-известен като макриз дьо Сад. Тази интересна личност приживе най-често е смятан за скандален, а след смъртта си – за гениален. Вдъхновител на Аполинер, Барт и Солерс, смятан за предтеча на сюрреалистите, и то от самите сюрреалисти.

Животът му е филм, драма, канонада и низ от неочакваности, които в края на дните си той изживява като истински бохем и човек, чиито възгледи не могат да бъдат пречупени по никакъв начин. Този отрязък от време – часовете на агония, но и на лично самоудовлетворение, граничещо със самовъзвеличаване, вече има свой прочит на сцената на театър „Българска армия“.

Режисьорът Иван Урумов е обединил около идеите си екип от истински сърцати и отдадени на представлението актьори. За респектиращия с нормалността си и приземяващ талант Георги Кадурин ролята на маркиза изглежда като детска игра. В този спектакъл той е различен и до такава степен е изпил и усвоил енергията на образа, че крайният резултат е един дьо Сад, който не би омръзнал на публиката дори за минута.

Текстът на Дъг Райт е в превод на Матей Тодоров. Сценографските решения и костюми са на Нина Пашова. В музиката на Добрин Векилов-Дони са вплетени вокализи в изпълнение на прекрасната му половинка Антоанета Добрева-Нети, която сякаш е попаднала на точното място в образа на съпругата на главния герой.

И както казва режисьорът Урумов, не трябва да се забравя, че един актьор не може да направи всичко сам на сцената. Съюзници на Кадурин на сцената са Явор Бахаров – абат, Тигран Торосян – с малка, но важна роля, и Луизабел Николова – девствена слугиня и ревностен читател на дьо Сад, която тайно изнася ръкописите му. Скандалната слава на романите стига до самия Наполеон и той изпраща зловещия д-р Роайе-Колар – завършен йезуит и играч, цар на комбинациите, но и на словото, в блестящото превъплъщение на Георги Къркеланов.

Пред камерата на БТА застана част от екипа на „Маркиз Дьо Сад“ – минути преди да излязат на сцената, режисьорът и трима от актьорите ни пренасят в хаоса на първите години на 19-и век.

Репортер – Даниел Димитров
Видео – Красимир Михайлов
Монтаж – Емил Граничаров

ГЕОРГИ КАДУРИН, актьор:

Въпрос: Този спектакъл трябваше да има премиера през април, но беше отложен за тази есен. За това време образът на маркиз дьо Сад промени ли се по някакъв начин във Вашето усещане като актьор?

Отговор: Абсолютно не. Всеки артист така си носи образите. Аз в момента играя в 11 спектакъла. И без това ние, артистите, сме на крачка от шизофренията (Смее се – бел.а.). Образът не се е променил, защото преди това си свършихме работата – като анализ. Може би сега е станал малко по-стабилен относно текст и взаимоотношения.

Въпрос: В момента играете предимно в съвременни пиеси. С какво Ви привлича този образ?

Отговор: За артиста е важно един персонаж да е написан интересно, но не само – трябва да има конфликт, да има театър, да има тайни, да има загадки, да има действие и да има места, където артистът, ако може, малко да се прискимбичва, в добрия смисъл на думата. А това зрителят го хапва като топъл хляб. Така е написана ролята или поне ние така се опитахме да я направим, и това е, което засега ми прави удоволствие да я играя.

Въпрос: Успяхте ли да обикнете образа?

Отговор: Не знаех нищо за маркиз дьо Сад, за историческата личност. Но, когато се занимаваш с дадена роля, попрочиташ за епохата, за времето, за самата личност. И той ми стана доста противен, доста неприятен, уж свободолюбив, но неприятен за околните. И докато репетирахме, помислих какво да направя, за да може да кореспондира с нашия зрител. И беше доста сложен ребус.

Първата ми роля в Младежкия театър беше на Моцарт – също историческа личност. Но, когато четях за него, ми стана много симпатичен и близък, за разлика от маркиз дьо Сад. Той ме отведе към неща, които човек крие от самия себе си, а всеки човек има такива неща, има подтисната сексуална инициатива, има тъмни демони…

Някой беше казал, че всеки е убивал майка си много пъти в живота си, тоест подсъзнанието му изпълнява тази функция.

Не че актьорската професия е кой знае каква лаборатория, тя е по-скоро интуиция, особено при такива роли – като маркиз дьо Сад. Но преди интуицията има едно друго нещо и то се казва култура, актьорска култура. Не може ей така, джаста-праста, да изиграеш някого, особено историческа личност, трябва да понаучиш малко за него и да избереш това, което ти върши работа. Надявам се, че съм се справил.

Въпрос: Как се справихте с циничния език на маркиза?

Отговор: Когато прочетох пиесата за първи път, се сблъсках с доста остри думи, мръсотии. Моето желание беше, ако може от това да стане поезия… Преди години играех Буковски в Театър 199. Тогава разбрах, че не трябва да се подчертава мръсотията, а да се търси парадокса – защо се изричат тези думи. Много малко хора могат да говорят мръсотии. Например, от устата на хора, които познавах – като Николай Бинев или Илия Добрев, това звучеше като поезия. Защото само широко скроен човек може да произнесе някое такова изречение, иначе те звучат пошло. А едно от качествата на спектакъла „Маркиз дьо Сад“ е, че никъде не сме стъпили в пошлотията. Надявам се…

ИВАН УРУМОВ, режисьор:

Въпрос: Какво Ви накара да посегнете към този текст?

Отговор: Тази пиеса за мен беше откритие, когато я прочетох първо на английски, а след това и в превода на Матей Тодоров. Впечатли ме нейната силна провокативност, задаването на основни въпроси, които мен лично ме вълнуват. А щом ме вълнуват, реших, че би трябвало да споделя това свое вълнение.

Важно е, че тази провокативност не води до тежка и трудно смилаема история, която зрителят трябва да гледа, а напротив. Тази провокация има повече атрактивен характер и дори форма на забавление. Човек може да открие самия себе си в историята.

Въпрос: Зрителите лесно ли ще преглътнат образа на маркиза?

Отговор: Образът на маркиз дьо Сад сам по себе си е доста скандален като герой и историческа личност. Нека да не забравяме, че зад формата, в която той се експонира, стои една дълбока философия, откривана десетки години след неговото съществуване. Бил е забранен години наред, инкриминиран, и много по-късно преоткрит от едни от най-големите съвременни философи като техен събрат. Това не трябва да се забравя, защото зад пикантерията на образа, има нещо повече, което провокира и всички останали.

Въпрос: Защо избрахте Кадурин за ролята на маркиза?

Отговор: Това беше изключително трудно и сериозно предизвикателство за любимия Георги Кадурин в ролята на дьо Сад. Той мина през един много сериозен път на подготовка и постигна едно изключително ниво на актьорски професионализъм.

Не трябва да се забравя и това, че един актьор не може да направи всичко сам на сцената, освен в моноспектакъл, вероятно. Неговите партньори са на не по-малко високо ниво – Явор Бахаров в ролята на абата и негов палач, Нети – като негова съпруга, Георги Къркеланов – доктор и най-голям йезуит, управляващ приюта, в който се развива действието,Тигран Торосян – с една малка, но изключително любопитна и важна роля, и Луизабел Николова – слугинята, момичето и много особен партньор на маркиз дьо Сад, негов любим читател.

АНТОАНЕТА ДОБРЕВА-НЕТИ, актриса:

Режисьорът Иван Урумов не държеше на това да се спазва абсолютно епохата, а по-скоро – да се спазва усещането за нея. Маркиз дьо Сад е историческа личност и част от зрителите може би са запознати с неговата литература. За някои тя е вулгарна, за други – провокативна, за трети – искрена.

Моята героиня е многопластова, затова още, когато за първи път я прочетох, много ми хареса. Мечтаех си да играя такава жена, която счита себе си за добра и мила, а всъщност винаги, когато общува с някого, му вкарва чувство за вина. Тя винаги е взискателна, винаги се чувства жертва. И въпреки че е второстепенен герой, драматургически тя внася онова, което се случва навън, извън лудницата, в която се развива действието. Въпреки че през цялото време е доста неприятна на публиката, има едни мигове, в които най-неочаквано казва: „Знаете ли кое беше най-голямото му зверство – някога той ме накара да го обикна“.

Маркизът и маркизата нямат нито една обща сцена в постановката, но връзката им явно е била драстична и истинска, и до голяма степен на ръба между огромната любов и огромната омраза.
Дони написа музиката към спектакъла. И понеже му бях под ръка, ме покани да изпея няколко вокализи. В представлението има едни моменти, в които имаше нужда да звучи класическа музика, съответно, аз там пея с класическа постановка. От три години сериозно се занимавам с оперно пеене. Тук предизвикателството е, освен да се изпее с оперна постановка, но и да звучат много драматично. И, когато за първи път чухме вокалите, които влязоха на определените места в пиесата, всички казаха: „Настръхнах! Това много добре е паснало!“

ГЕОРГИ КЪРКЕЛАНОВ, актьор:

Ние сме принудени да живеем със собствените си психози, неврози, депресии и обсесивни състояния, без да имаме добра клинична помощ. Някак си светът се изпълни с луди. Вече е проблем за обществото, когато се появи един човек с нормална, силна воля, с твърд характер и висок морал. Нормата е изместена.

Когато прочетем пиесата, ние започваме да ставаме съпричастни към персонажа на маркиз дьо Сад. От друга страна, останалите персонажи стигат до извънклиничните норми, до изтезание, дори до екзекуция, до вивисекция – рязане на крайници, само и само да бъде спрян порива на един човек да пише, перото му да спре да работи… Маркиз дьо Сад използва остарелия формат на порнографските драсканици, за да каже нещо ново, да влее една нова енергия. Той говори за отмяната на смъртното наказание по времето на ешафодите, гилотините, Френската революция и реставрацията на френската империя… Както знаем, доскоро смъртното наказание беше факт и в България.

Жестоки истини, написани в текст от автор, който е сред пионерите в т.нар. съграждане на нова толерантност – на половете, на себеизявата и себеизраза на всеки човек, и свободата на човек да избере акцията, за това, което е призван и надарен.

Да, нещата винаги звучат много просто. Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем. В случая, дори когато премахнете един човек, проблемът остава. И проблемът не той, той просто повдига въпроси, на които трябва да се дадат отговори. Той дава задачи, на които трябва да се намерят решения. И решението, в никакъв случай, не е отстраняването на една личност или група от личности. /АМ/