Home / книжици / Проф. Аксиния Джурова: Забравата е сред феномените, с които е надарен човек, за да оцелява

Проф. Аксиния Джурова: Забравата е сред феномените, с които е надарен човек, за да оцелява

VINF  06:30:01  27-06-2019 
AM1745VI.006 06:30

София, 27 юни /Даниел Димитров, БТА/
              Проф. Светлин Русев е сложна и противоречива фигура, оформила се във време, в което не можеше да подмениш представите за себе си с реалния твой образ. При него обществената личност и художникът бяха органично вплетени още от най-ранните му години. Думите са на проф. Аксиния Джурова, която БТА потърси в дните, в които отбелязваме годишнината от рождението на Светлин Русев (1933-2018) и годишнината от неговата кончина. Междувременно, в София бяха открити няколко изложби с негови картини.
             Още с първите си работи, Светлин Русев избягва конюнктурната приповдигнатост и декларативен оптимизъм в интерпретацията на събитията от близкото и далечното минало, станали обект на поредица от Общите тематични художествени изложби, които в някои години след средата на 70-те стигаха до над 10 на година, коментира проф. Джурова.
            По думите й близо 15 години (до 1985 г. включително), с упоритостта, последователността и безспорните си качества на играч, Светлин Русев успя да извлече максимум кредити от благоприятната конюнктура и да издигне СБХ на най-високо ниво в сравнение с останалите творчески съюзи. При днешния дефицит на личности, упоритостта и последователността, с които той постигна това ниво, е просто учудваща, смята проф. Джурова. 
         Според нея забравата е един от феномените, с които е надарен човек, за да оцелява.  Може би ще дойде време, в което да се разбере, че мостовете, през които минава паметта на поколенията, не бива да се разрушават или да се поднасят едностранчиво, добави тя. 
           Разговорът с проф. Джурова е за мястото на Светлин Русев в българската култура и в нейните лични оценки, за неговите завети и приноси, за критиците, които се опитват да компрометират мястото му в българското изобразително изкуство и за върховете в неговото творчество. Проф. Джурова изрази мнението си за прехода, който според нея ще продължи половин век, за смисъла от това да имаме памет и за мечтата да живеем в по-добро общество.

Следва цялото интервю:

Въпрос: Проф. Джурова, нека започнем от това какво е Светлин Русев за българската култура?

Отговор: Сложна и противоречива фигура, оформила се във време, в което не можеше да подмениш представите за себе си с реалния твой образ. Днес, всички знаем, че не е така. Чрез социалните мрежи, ако участваш в тях, можеш ти самият, а и те без твое съгласие, да манипулират образа и живота ти до неузнаваемост. Казвам сложна и противоречива, защото при Светлин Русев обществената личност и художникът бяха органично вплетени още от най-ранните му години, или ако трябва да съм по-точна – от началото на 70-те. Изключителната целеустременост, още при първото му появяване в изложбите (1961 г.), доведе до бързото открояване сред неговите колеги и на не по-малко успешното му забелязване от точните хора. Още на старта той предизвика искрената радост на приятелите, но и завистта на нескритите опоненти. 

Днес, от която и позиция обаче да се опитаме да го обхванем, никой не може да отрече, че новият прочит на българското изкуство не би могъл да се направи без творчеството му, нито да се елиминират изключителните организационни способности, моделирали художествения живот в страната между 70-те и 90-те години на 20-и век, а както виждам – и до днес. Не може да се пренебрегне приносът му – в организацията на СБХ и в издигането на престижа на българския художник; в мащаба на дарителското движение (да си припомним само галерията в Плевен); в организирането и в защитата на каузата на колекционерската дейност и т. н. Както и да се опитват да го определят – от белия до черния спектър, не могат да му отрекат нито таланта, нито гражданската позиция през годините.

Въпрос: А какво е Светлин Русев за Вас?
Отговор: Светлин Русев бе от това поколение, което има основен принос в оформянето на разноликия облик на българското изкуство след началото на 60-те години на 20-и век. Поколение, което осъществи приемствеността между най-стойностното в българското и европейско изкуство между двете световни войни, и разчупи стандартните представи за социалистическия реализъм, превръщайки делничния сюжет в одухотворена притча.

Той е и една от най-ярките личности в българското изкуство от втората половина на 20-и век и едновременно с това, въпреки възловата му роля в оформянето и развитието на процесите от този период, не е от най-характерните художници за своето време. Още в първите си работи, той избягва конюнктурната приповдигнатост и декларативен оптимизъм, да не кажа фалшива патетика и излишна екзалтация в интерпретацията на събитията от близкото и далечното минало, станали обект на поредица от Общи тематични художествени изложби, които в някои години след средата на 70-те стигаха до над 10 на година. Още в тези ранни години той се откроява с особения си афинитет преди всичко към вътрешния живот на персонажите и с овладяна експресия.

Яркото присъствие на Светлин Русев в художествения живот на страната не е само в безспорния живописен талант. Светлин Русев пое Съюза на българските художници в началото на 70-те години, още по времето на Никола Мирчев, като негов заместник и след това като председател (1973 г.). Близо 15 години (до 1985 г. включително) той бе този, който успя с упоритостта си, с последователността, с безспорните си качества на играч, да извлече максимум кредити от благоприятната конюнктура и да издигне СБХ на най-високо ниво в сравнение с останалите творчески съюзи, превърна го в най-мощния съюз, привлякъл неслучайно в определени моменти и завистта на колегите от другите гилдии.

При днешния дефицит на личности, упоритостта и последователността, с които той постигна това ниво, е просто учудваща. И не мислете, че това бе леко време. Напротив! Това бе времето, в което трябваше да се осъществи приемствеността между, за щастие, все още живите художници от поколението между двете световни войни и да се издигне престижа на българския художник. И той го направи. Нещо, което ми се струва, че никой не може да му отрече. Тук неговата способност, умението да владее средствата и правилата на играта, за да постигне целите си, предполагаше точните контакти с благосклонните във властта хора. И той ги улучи.

Оказал се един от най-близките хора на председателя на Комитета за култура – тогава Людмила Живкова, Светлин Русев успя умело да извлече редица дивиденти за българските художници и, без да прозвучи носталгично, тогава бяхме свидетели на серията международни изложби, биеналетата и триеналетата, и на завоювани престижни международни отличия за българските художници у нас и в чужбина. И тук не мога да не спомена, че преобладаващата част от българските художници бяха на свободна практика и живееха от контрактации, откупки от Държавната комисия и от окръжните галерии. Страната се осея с галерии, с паметници и творби на монументално-декоративното изкуство. Друг е въпросът какво от тях времето ще отсее като стойностно, но престижът на българския художник достигна нивото да се съобразяват с него. Съюзът бе богат на творчески бази, имаше действащо издателство и силен творчески фонд. Между 70-те и 80-те години на 20-и век бе време на отваряне на вратите на Запад. Затова спомогна и купуването на ателиетата в Сите де Боз Ар за 99 г. в Париж, с изключителната инициатива на Светлин Русев и съдействие на ръководството на Комитета за култура.

Ако приложим познатия израз „човек се познава по делата“, то тук е мястото да кажем, че времето избра Светлин и той мисля, че успя да извлече максимума от него и от тази културна среда, в която идеологемите и нормативността започнаха постепенно да се загърбват. В изложбите, с малки изключения, не влизаха слабите творби, а стиловият диапазон за приетите включваше целия спектър на творческия експеримент – в живописта, например, от лиричната абстракция до фигуралната композиция.

Въпрос: Кой от неговите многобройни завети не бива да забравяме?
Отговор: Упоритостта, с която той постигаше целите си. В тази насока с него невинаги сме имали едни и същи разбирания, стигали сме до конфликтни ситуации. Това не означаваше обаче, че в тежки моменти не сме си помагали взаимно. Той е един от учредителите на фондация „Елена и Иван Дуйчеви“, създадена през критичните 1992-1994 г., когато се решаваше съдбата на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той бе и сред тези, които подпомогнаха организацията на изложбата „Сиянието на Византия. Украсените гръцки ръкописи от Балканите 6-18-и век“, показана в София по време на 22-ия Международен конгрес по византийски изследвания, през август 2011 г., когато Министерството на културата отказа нужното съдействие.

Въпрос: Какво бихте казали на всички негови критици и особено на онези, които се опитват да компрометират мястото на Светлин Русев в българското изобразително изкуство?
Отговор: Съдете човека, когато си отиде, по делата. Аз смятам, че в тази насока той остави повече позитив, а относно негатива – кой е безгрешен и дошло ли е времето да го съдим?!

Въпрос: Кой негов творчески период го доближава най-много до върховете в световното културно наследство?
Отговор: За мен лично до 80-те години на 20-и век, затова и разделих изложбата на две части – от 1954-55 до 1980 г.,  и след това – до 2018 г.

Въпрос: Доста столични галерии отбелязаха и продължават да отбелязват годишнината от рождението на Светлин Русев. Самата Вие сте куратор на една от тях, заедно с проф. Иван Маразов. Какви са предизвикателствата пред куратора в един такъв проект?
Отговор: Много, като например да се покаже ранния му период за по-младите и така да се обясни защо още на Първата младежка изложба през 1961 г. на него му приемат шест платна, а в последвалата я – седем. Още тогава той се откроява като лидер сред поколението си.

Въпрос: Казвате, че мечтаете за общество без завист, глад и война. Но какво хубаво може ни се случи като реалност, а не като мечта?
Отговор: За това е необходимо да излезем от контрапродуктивния модел на оцеляването, от който още не можем да се измъкнем.

Въпрос: Това, което казвате, има ли връзка с изказаното от Вас мнение още в началото на 90-те години, че т.нар. преход ще продължи половин век?
Отговор: Да, и сега продължавам да мисля, че съм била права. Когато го казах, не изхождах само от необходимостта от дистанция, която ти дава мъдрост да оцениш миналите периоди, без да ги пренаписваш, както сега става, все още със злободневна страст.

Въпрос: Вашият тритомник „Изчезващата памет – срещи по пътя“ е доказателство за смисъла от паметта? А защо сякаш забравяме всичко и всички?
Отговор: Забравата е един от феномените, с които е надарен човек, за да оцелява. Иначе, при загуба на близък как продължава животът? И въпреки това, поредицата „Изчезващата памет“ е и моят личен прочит на времето, в което съм живяла и конкретните ми срещи, които са оставили отпечатък в моя път. Тя е и опит и аз да се включа в голямата битка за паметта, която се е водила винаги, но в години като нашите – ожесточени и прекомерно идеологизирани, време, в което се появиха редица спекулативни интерпретации на миналото, всеки различен прочит е важен. Може би ще дойде време, в което да се разбере, че мостовете, през които минава паметта на поколенията, не бива да се разрушават или да се поднасят едностранчиво. И с риска да Ви прозвучи утопично, искрено се надявам на идните години в тази насока. 

Въпрос: Има ли вероятност така да се случи и с паметта за Светлин Русев?  
Отговор: Мисля, че тази поредица от изложби, която се случи през месеците май-юни, засега не говори за това. Тя отваря възможност за дискусии и за осветляване на неговата личност и творчество по-многостранно, независимо в каква посока те вървят. Времето ще отсее баластрата.
/АМ/

About Даниел Димитров

Check Also

Биографът, който не вярва на биографии

Той започва да чете биографии, когато е на осем. Днес е признат за един от …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!