Home / книжици / Ракла със спомени от близкото минало пренася в ужасите на настоящето

Ракла със спомени от близкото минало пренася в ужасите на настоящето

Близо три десетилетия след 1989 г., дядо и внуче отварят семейната ракла, чието съдържание от близкото минало ги пренася в ужасите на настоящето. И животът сякаш не се е променил. Предмет след предмет и спомен след спомен, те пътуват по плавателния канал София – Черно море. А каналът всъщност е фалшива река, която продължава да тече и днес, без да може да отмие всички черни точки на времето.

Такава е реалността в „Същият ден“ – пиесата на Стефан Иванов, поставена в театралната работилница „Сфумато“ от американската режисьорка Естефания Фадул. Чувство за вина, лична незадоволеност, самосъжаление и горчив срам затварят трагичния кръг в живота на двама българи. Най-тъжното е обаче, че този цикъл започва отново и отново всеки ден.

Така, между носталгията на „тия, дето не са съвсем изчезнали“ и на изчезващите хора по принцип, сцената се превръща в трибуна на абсурда и грешките, в които живеем и раните, които получаваме от това.

Паметта е любов, категорична е Естефания Фадул. По думите й във времена, в които ксенофобията и омразата надделяват над състраданието и съчувствието, отговорността, която носим, е по-голяма отвсякога. Затова не трябва да спираме да разказваме и припомняме колективната ни история, да се съмняваме и да помним.

„Историите на двамата главни герои са тяхното неспиращо мъчение и тяхното вероятно изкупление, казва Естефания Фадул. Те също така са и дълбоко заровената вина, която ги принуждава всеки ден да се сблъскват с истината за съучастието им в една система на насилие“.

Фадул определя „Същият ден“ като семейната история на хора, които правят своите трудни избори в сложна ситуация, затова „не би трябвало да ги съдим, а да ги изслушваме“.

Сценографията, костюмите и музикалната среда са на Цвета Дойчева. Ролите се изпълняват от Августина-Калина Петкова и Надя Керанова на сцената на театралната работилница „Сфумато“.

Стефан Иванов – за спомените, историята, свободата и бъдещето

– В „Същият ден“ има много история и познаване на факти от живота в България преди 1989 г. Как тази информация стигна до Вас?

 Когато бях малък, дядо ми разказваше за идеята да се построи канал в София. Иначе голяма част от историите са документални. Има и предостатъчно книги за лагерите в България. Освен това, текстът дължи много на немски творби като „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг, „Всеки умира сам“ на Ханс Фалада, стихотворенията на Готфрид Бен. Тоест, „Същият ден“ не е преживяно, а изразява позиция, която наблюдава едни повтарящи се матрици на поведение на властта – как злоупотребява с хората, как ги обезчовечава, как ги нарочва за врагове, как ги въдворява в лагери, как иска да ги използва като материал – да ги реконструира като лего, като тетрис…

– Това означава ли, че все още плуваме по тази фалшива река, за която става въпрос в пиесата?

– Не сме спирали да пътуваме в тази фалшива река – не само защото около нас има фалшиви новини. Трагедията се случва веднъж, но понякога се случва и като фарс, когато се повтаря прекалено често. Такива фарсови фигури са Тодор Живков, Доналд Тръмп и управляващите у нас като цяло.

– Казвате, че Вашите герои са от „тъмната материя“. Вие самият като автор и интелектуалец как се определяте? Каква е Вашата материя?

–Човешка. Но тя е по-скоро сива.

От много години се опитвам да правя това, което обичам и да откривам смисъл в него. Но все по-често откривам смисъл не в самото изкуство, а в процеса, в работата, в комуникацията с хората, във всекидневието, в нещо, което все още е невинно и неопетнено, и недокоснато от политиката. Защото в политиката има власт и един много странен парадокс – че където има власт, няма любов. А парадоксът е, че не можем да съществуваме като общество без власт, без организация и подредба. Затова аз се опитвам да живея така, че да откривам любовта и смисъла.

– Говорите за свободата. Затова ли към текста Ви посегна режисьор, който не е българин?

– Пътят на този текст е дълъг. Писан е преди пет години. Първоначално, беше за един международен проект със сирийски, палестински, италиански и гръцки драматурзи. Идеята беше всеки да напише по една част, а всички заедно да сглобят спектакъл, който трябваше да бъде поверен на белгийския режисьор Люк Пърсевал. Това обаче не стана. През 2017 г. текстът беше поставен в Ню Йорк от режисьора Джон Майкъл ДиРеста, и в последствие имаше възможност да се постави и у нас.

– Израел Хоровиц казва: „Пиша пиеси, защото нещо ме притеснява в живота“. „Същият ден“ на моменти звучи носталгично заради личните истории на героите, но и бунтарски спрямо отношението им към системата. Навременна ли е тази революция?

– Надявам се да звучи актуално. Не знам дали е късно за революция. Аз не искам да предизвиквам такова нещо. Но ако не променим начина си на живот и на общуване помежду си, и не проявяваме повече съчувствие и вслушване, просто тази планета ще ни изгони.

– Ако си затворите очите, както един от Вашите герои, какво искате да видите след като ги отворите? И колко дълго искате да стоите със затворени очи?

– Всеки човек живее в когнитивен дисонас. Може да казва едни неща, или да вярва в тях, или да ги отстоява, но изведнъж се оказва, че ги престъпва, и то с удоволствие. Тоест, затваря си очите. Всички живеем по този начин.

За добро или за лошо, имаме идеализирани образи на съвършени човеци, без значение дали са литературни или религиозни персонажи, или интелектуалци. Но не е добре да се забравя, че животът наистина е много сложен и е много сложно да се определи кое е тъмно, кое е светло, кое е сиво. Можем поне да се опитаме да сме малко по-нежни и чувствителни.

Стефан Иванов е роден през 1986 г. в София. Завършил e философия в СУ „Св. Климент Охридски”, специализирал е в Сорбоната. Автор е на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. От 2003 г. публикува многобройни текстове в различни издания. Превеждан е на английски, френски, немски, португалски, гръцки, сръбски, хърватски.

Естефания Фадул e родена в Колумбия, но израства в Ню Хампшир. В момента живее в Ню Йорк, където работи като режисьор и продуцент. Завършва театрална режисура във Васар Колидж, където съосновава женския колектив Idlewild Theater Ensemble. По-късно специализира кинорежисура в Прага. Късометражният ѝ филм Beauty Mark е бил селектиран за участие на кинофестивала в Кан през 2011 г. Нейният основен режисьорски фокус е както върху съвременна драматургия, така и върху съвременни интерпретации на класически произведения. Работата ѝ свързва разнородни общности чрез изобретателно, интуитивно и социално осъзнато разказване на истории. Голяма част от скорошните ѝ режисьорските проекти включват спектакли на различни места по света.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Режисьорът Стоян Радев: „И ние играем Ромео и Жулиета“ – през конфликта между драматични и куклени актьори

СОФИЯ,  10.05.2024 11:12  (БТА)  Конфликтът Монтеки-Капулети се разказва през конфликта на драматични и куклени актьори. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!