Home / театър / Когато Титаник не потъва, но всички пътници са удавени

Когато Титаник не потъва, но всички пътници са удавени

Изоставена жп гара. Няколко скитници. Един от тях сгъва нотни листове на четири и ги разрязва с нож, от време на време произнася на глас имената на Бетховен, Бах, Херберт фон Караян. После събира нарязаните листове, отваря външна тоалетна и ги забива с пирон на вратата. Започва „Оркестър Титаник“ – на сцената на Сатиричния театър.

„Баща“ на тази до болка позната, немила и недрага картинка е Христо Бойчев, автор и на една от най-оптимистичните фрази от годините на прехода –„Шъ съ оправим!“. И макар никъде в пиесата да не споменават думите България и български, „Оркестър Титаник“ е умопомрачителен разрез на действителност, която е далеч от оправяне и все още може да срещнем наоколо.

Бойчев е вързал героите си за Титаник, което в случая дори не е кораб, а нещо още по-страшно – влак от родните железници. Този Титаник никога не потъва, което сякаш е най-голямото наказание за пътниците, удавени в собствените си мечти.

Доко (Николай Брънзалов), Луко (Кирил Бояджиев), Мето (Константин Икономов) и Любка (Силвия Лулчева) са несретниците от гаричката, на която никога никой не спира, въпреки всекидневните им репетиции за качване и ограбване на влак –  до появата на Хари (Иван Панев), фокусник и пияница, способен да ги отведе в по-щастлива реалност.

За мага, чиято фамилия така и не става ясно дали е Худини, предстои трудната задача да работи с „такава измет“ и да предаде няколко важни урока. Първият – по шоу, е доста нелеп, но вторият е повече от полезен, защото става въпрос за  трите низши форми за измъкване от реалността – алкохол,  религия и бизнес. „Висшите форми са вътре вас“, категоричен е в обобщението си Хари.

Важното е, че всички тези хора, които хем искат да изчезнат, хем искат да останат там където са, най-сетне влизат във влака и стават пътници. Нещо повече – влакът тръгва, те пътуват. Нищо, че не знаят накъде. Нищо, че влакът е без други пътници, защото „другите пътници пътуват в техните си влакове“, защото „за всеки влак си има пътници“. Нищо че и машинист няма. А и влак няма… Краят на тази история е още по-изненадващ, фантасмагоричен и зоологичен. Но винаги е така, когато не се знае кой кого сънува…

Режисьор на спектакъла е проф. Румен Рачев. Сценографията е на Петьо Начев, който е автори на костюмите, заедно с Катя Хаджийска. Музиката е на Димитър Христов, а мултимедията – на Преслав Севери.

Любими фрази от „Оркестър Титаник“

Хари: Целият свят е Титаник и всички хора сме пътници.

Луко: Сега чукам по тая релса и вибрации стигат до Москва, Париж, Ню Йорк и Шанхай. Цял свят е в мрежата, само аз съм вън.

Любка: Простият човек разчита само на една връзка и като се скъса – край. Умните хора държат много връзки и болката се разпределя.

Мето: Жената е наркотик и всички мъже сме наркомани.

Луко: Ако се замислиш, няма смисъл, но ако не се замислиш – може би има…

Хари: Сънят не е животът, макар че животът е сън.

Луко: Всичко съм виждал в железопътната система, само мечки влак да карат не бях виждал.  И машинистът – мечка, и помощник-машинистът – мечка.

Доко: Аз нищо не разбрах, но съм съгласен.

Хари: Ало, оркестър „Титаник“, достатъчно. Събудете се, потъването се отлага!

Румен Рачев за „Оркестър Титаник“

Десет минути след потъването на „Титаник“, от глъбините на океана, все още е звучала музиката, изпълнявана от корабния оркестър. Звучала е музика, която като че ли във величаво отчаян опит е искала да напомни на ужасените и загиващи пасажери, че човешкият дух е безсмъртен.

И ако днес ние, хората, се заслушаме не с ушите, а с душите си, може би ще чуем музиката на този титаничен оркестър, звучаща от глъбините на десетилетията. И може би ще проумеем, че благотворителност означава не да подхвърлиш със самодоволна щедрост някому нещо, а да сътвориш благо. Да се опиташ да му дадеш надежда, мечти и смисъл да живее.

За Христо Бойчев

Роден в с. Орловец, Великотърновско, през 1950 г. Детската му мечта е да стане художник, но завършва Института по машиностроене в Русе през 1974 г. До 1985 г. работи като инженер и се издига до заместник-директор на Завода за растителни масла и протеини в Полски Тръмбеш.

Преминал 30-годишна възраст, решава да учи театрознание. Не го приемат при първото кандидатстване във ВИТИЗ, но четейки за приемните изпити, се вдъхновява и написва първата си пиеса „Онова нещо“. Следват „Районна болница“, „Спирка последна“, „Подземният“. През 1989 г. четирите пиеси на Бойчев се играят в 40 театъра, което го прави най-поставяният български автор към момента.

Световна слава му носят „Оркестър Титаник“ и „Полковникът птица“. Той е един от най-играните драматурзи в Европа, заедно с французойката Ясмина Реза и руснака Василий Сигарев. Пиесите му се играят в 45 страни на пет континента.

Христо Бойчев е победител в Световния конкурс за драма на Британски съвет (Лондон, 1997), лауреат е на наградата „Енрико Мария Салерно“ (Рим, 1999), патрон е на Бонското биенале в Германия и на Сараевския фестивал МЕSS. Член е на Петровската академия за наука и изкуство, основана от Петър Първи. Почетен гражданин е на Полски Тръмбеш. През 2016 г. получава орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Ласло Гьондьор смесва конвенционалната красота с траш естетиката

Сред куклите е заспала мравка. О, вятър, не събаряй куклите. Отпуснала е сънена главица върху …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!