Слугините – начин на употреба

Две слугини бленуват да са някой друг и някъде другаде. Всеки от нас мечтае да е някой друг. Колко е дълга и винаги ли е възможна единствената крачка към свободата. Защо понякога не правим тази крачка, въпреки че можем…

Слугините Клер и Соланж (в ролите – Жорета Николова и Александра Василева) са употребени от Жан Жьоне в един

жесток житейски урок

за неприемането на себе си, за емоционалните полюси, за (не)достигането на някакво псевдосъвършенство и за абсурдния път към смъртта…

Урок с противоречиви послания, чиято бруталност се затваря в почти любовен и леко извратен триъгълник между двете героини и тяхната господарка Мадам. В тази геометрия всяка от трите жени е в бясна зависимост от собствената си шизофреничност – Соланж е Мадам, Клер е Соланж, а Соланж е… Всъщност има ли значение, след като всичко опира до игра едновременно на любов и на власт.

Ролята на Мадам в постановката на Народния театър се изпълнява от Диана Добрева, която е и режисьор на „Слугините“, и сценограф. И в това има някакъв знак и повече от намигване на един талантлив творец с безспорно присъствие на театралната сцена. Още по-любопитно е, че Добрева започва репетиционния процес като Соланж, но осъзнава, че като режисьор ще й е невъзможно да поеме такава голяма роля и се „отказва“ от мечтата си да изиграе по-възрастната слугиня. Твърди, че това е последен опит да играе в собствено представление.

Моите героини достигат до големи крайности

казва Диана Добрева за слугините, които мечтаят да убият своята господарка и непрекъснато правят някакви репетиции за това. По думите й една от темите е тази за диктатурата и как човек живее в състояние на някакво потисничество, което води до много комплекси. Един от тях е човек да не знае въобще кой е – неудовлетворението от това, че мисля, че съм нещо повече, а въобще не съм, както и мисълта да се заеме нечие друго място.

За спектакъла, режисьора и колегите на сцената, актрисата Жорета Николова отговаря на въпросите на Даниел Димитров:

– В „Слугините“ има много емоции, има и доста интензивна физическа активност. Как се издържа на този ритьм?

Жорета Николова: С много подготовка, с професионализъм, много желание. Тежко е – и физически, и психически, във всякакъв смисъл, тъй като цялата пиеса е с един много особен език, много поетичен, и нищо не се казва директно – както ние сме свикнали да говорим във всекидневието. И целият този текст също страшно много натоварва, тъй като се говори непрекъснато, и то по особен начин… Общо взето е тежко – да…

– Като режисьор Диана Добрева е известна със своите, нека ги наречем, иновативни решения. Имате ли поглед върху спектаклите й – „Йерма“, „Къщата на гнева“..?

Жорета Николова: Имам. Гледала съм почти всички нейни представления. Много харесвам някои от тях. Смятам, че

тя е човек с изключително въображение и изключителна честност

което е много важно. Тя работи много честно и се опитва да направи това, което наистина вижда и наистина мисли, и което наистина я занимава. Не прави неща, които за нея са между другото, или нямат тема, която да я вълнува. Затова изключително много я уважавам. Смятам, че е един много ценен човек за българския театър, защото прави представления, които никой друг не прави

Познаваме се доста отдавна – още от „Сфумато“, работили сме там двете като актриси, играли сме. Така че имам с нея един много хубав контакт, който беше важен и за работата по „Слугините“.

– Казвате, че Диана Добрева има изключително въображение. Изключителното въображение не пречи ли на един режисьор при работата му с актьорите – сменя често концепцията си, начина си на работа, с други думи – не знае какво иска…

Жорета Николова: Не, напротив. Защото въображението създава един асоциативен и образен свят, в който ти влизаш, в който режисьорът те вкарва. И това много ти помага, тъй като те изкарва от битовия живот и

много по-лесно прекрачваш в някакъв друг свят

в по-висок ред на съществуване, който е изкуството и в частност – театъра.

И затова винаги много съм търсила и обичала такива режисьори. Самата аз смятам, че имам въображение, и, когато работя, в главата ми нахлуват много асоциации и възможности за едно действие, за едни отношения, които, когато се облекат в някаква среда, в някакъв образ, приличат на нещо друго, и така става много богато…

– Когато Ви гледах, ме глождеше един въпрос – за химията между актьорите. Вижда се, че между Вас и режисьора има химия, но как е с колегите-актьори на сцената?

Жорета Николова: На сцената сме три актриси, но основно играем аз и Александра Василева, което е много тежко. Защото цялата пиеса лежи на нашите плещи – и като текст, и като всичко. Затова е изключително важно да имаме близост – не толкова човешка, колкото творческа. И мисля, че ние

с Александра имаме тази близост

въпреки че тя е доста по-млада от мен, има по-различен път от моя. Но е човек, който се отнася към театъра така, както и аз се отнасям – и това веднага ни доближава и прави нещата възможни. Без това представлението не може да стане.

– Текстът на Жан Жьоне (бел.ред, – писан 1947 г.) звучи актуално. Това не е ли малко жалко?

Жорета Николова: Всички големи текстове звучат актуално. Защото големите текстове се занимават с вечните проблеми и въпроси, които стоят пред човека, които никога не се променят. Те просто никога не се променят и те просто нямат разрешение. Важното е да бъдат поставени като въпроси и като проблеми, и човек непрекъснато да мисли за тях, непрекъснато да живее с тях, да знае, че тези неща съществуват пред нас. Това дали вярваме в Бога, дали имаме чест и достойнство, дали знаем какво е истина, обич любов, какво означава смъртта за човека… Това са все въпроси, които се поставят откакто свят светува и те не намират отговор, но може би

в пътя към тях е смисъла на човешкото съществуване

Затова трябва да се поставят такива текстове – дълбоки!

– Къде поставяте ролята си в „Слугините“ във Вашия личен репертоар?

Жорета Николова: Поставям я много високо. И нямам предвид резултата, а самия процес, самата работа, самата пиеса, екипът, всичко, което съм преживяла по време на репетициите, тази пълнота на живота, на работата, на заниманието с наистина нещо различно от самия теб, различно от твоето его, различно от сметките и това дали сме добре или зле, и дали имаме пари и какво да ядем… Занимаваш се с нещо много по-съществено, което определя човека като висшо същество. Затова съм щастлива, че се срещнах с тази пиеса и с този екип.

За Жан Жьоне (1910–1986)

Френски поет, драматург, романист. Отначало творбите му са били забранявани заради „посегателство върху добрите нрави“, но днес той е сред модерните класици на световната литература. „Слугините“ е писана по действителен случай. Тя става почти задължителна сред постановките през последните почти 70 години и заради тълкуванието на Жан-Пол Сартр, което той дава в прочутото си есе-предговор към изданието на Жьоне „Свети Жьоне: Комедиант и мъченик” (1951). В него той описва автора (на когото е гарант заедно с Кокто пред юридическата власт) като гениален поет.

Жан Жьоне за себе си

Роден съм в Париж на 19 декември 1910 година. В приюта за сираци не можах да науча за себе си нищо друго. Когато станах на 21 години, си извадих акт за раждане. Майка ми се е казвала Габриел Жьоне. Баща – неизвестен. Появил съм се на бял свят на улица „Асас“ №22. Там ще науча нещо за произхода си, рекох си и отидох на улица „Асас“. На номер двайсет и две се намираше Майчин дом. Отказаха да ми дадат исканите сведения…

Жан Жьоне за „Слугините“

„Ние впрягаме всичките си способности, за да си измислим прекрасна роля в луксозен живот. Толкова се оплитаме във фантазиите си, че стоим безделни, когато трябва да заживеем действително. И ако все пак случайно ни се падне някакъв такъв живот, не съумяваме да изпитаме щастие, защото вече са се изчерпали неговите наслади и многократно сме се потапяли в илюзорната представа за тях – в хилядите възможности за слава и богатство. Вкусът ни е притъпен”.

Автор: Даниел Димитров.

>>> Материалът е публикуван във Vesti.bg <<<