С Морфов – на ръба на гениалността

Somewhere over the rainbow bluebirds fly and the dreams that you dream of dreams really do come true…

Какво още трябва да ни се случи, за да осъзнаем, че живеем в държава с отиваща си нация? Защо все още си мислим, че лицето на тази нация е достойно да се впише в нормално действаща социална мрежа? Докога седенето на ръба ще бъде поредната импровизирана игра между управлявани и управляващи, която ще води до емоционални сътресения след всеки нов експеримент? Защото докарахме най-големите си творци до безпомощността да ни заливат от сцената със собствената ни помия, превръщайки я в изкуство? Къде е границата и колко скандален трябва да е Александър Морфов, за да се вслушаме в хора като него.

Морфов е сред малцината независими и неконформисти, който може да си позволи да каже какво мисли за държавата – не просто в едно интервю, а от сцената, и то с думи, далеч от етиката на лицемерието. „Изроди, майката й еб.хте на тая държава“ – тази реплика кънти от най-новия му спектакъл „На ръба“, на сцената на Народния театър „Иван Вазов“.

Морфов умее да псува като каруцар, но и да се извини като джентълмен, да напусне със скандал и да се върне на същото място с високо вдигната глава, защото винаги е правил

театър на много нива – и буквално, и преносно

Прави негово си изкуство, претъпкано с асоциации и метафори, размазващо откровено и безпощадно реално, „вдъхновено“ от сивотата наоколо.

Така, едно представление може да бъде панаир и симфония, пазар и дискотека – всичко. Всичко, макар и на ръба. Да сблъска Кустурица и Равел, в кръговрат, макар и сив, сивото да стане истерично, а истерията – лудост. И това сме всички ние сега.

„На ръба“ показва къде живеем сега. Жалко. Цялата актуална гама от „ценности“ е събрана в някакви си 80 минути – смешни на пръв поглед, но отегчителни в хронологията си, забавни като познание за до болка познато битие, но оскърбителни като послание.

На този фон

танцуващи кофи за боклук е най-малкото, което може да очакваме

от Морфов…

Публиката не иска много думи. И не ги получава. Получава реч под формата на крясъци и викове, изродени в болезнени метафори на родното всекидневие, за да стигне отново до това, на което сме заприличали днес –  лъскави просяци, които не правят разлика между заря и война.

И не е ясно колко по-директен трябва да стане един творец, колко по-фрагментарен в изказа си и колко по-накъсан от етюди трябва да е един спектакъл, за да ни приземи. И смешният плач, възпроизвеждан в салона да се обърне във вълна, която да изтрие реплика от рода на „Имало едно време един народ. Те се наричали българи. Но вече ги няма“…

Сценография – Никола Тороманов;
Художник на костюмите – Тита Димова;
Музика – Асен Аврамов;
Хореография и пластична концепция – Анна Пампулова;
Каскади – Асен Асенов;
Участват: Деян Донков, Рени Врангова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Пламен Пеев, Теодор Елмазов, Албена Колева, Стоян Алексиев, Христо Петков, Велислав Павлов, Радена Вълканова, Илиaна Коджабашева, Албена Ставрева, Иван Юруков, Леарт Докле, Ева Данаилова, Благовест Благоев, Ивайло Димитров, Симеон Гълъбов, Златина Никифорова и др.;
Оркестър „На ръба“ – група „Ревю“, музиканти и артисти.