Живка Балтаджиева е от онези българи, за които пребиваването извън родината не е просто живеене, а мисия, причина да осмислиш понятието национална гордост и повод да изразиш себе си и чрез най-хубавото от съкровищницата на българската култура.
Около 20 години преподава българска литература в мадридския университет “Комплутенсе”, заедно с дисциплини като “Въведение в славянските литератури”, “Испанско-славянски литературни и културни връзки и взаимни влияния” и още други, изискващи сериозен изследователски труд. В момента, в същия ВУЗ, води конференции и семинари.
От миналата година е редактор на поредицата “Colección Ala Este“ (Източно крило) на издателство “Амаргорд”, Мадрид.
Първата книга в тази поредица е поезията на Христо Ботев
следвана от антология на румънския поет Никита Станеску и унгарския писател Дьорд Далош.
Разбира се, тя продължава да пише и да превежда. Довършва преводи на “Проглас към евангелието” на Свети Константин Кирил Философ и “Изворът на Белоногата” на Петко Славейков, заедно с няколко свои книги.
„Имах голямо желание в Испания да излезе антология на съвременната българска поезия, но връзката с голяма част от авторите не се осъществи, разказва Живка Балтаджиева. Преводите си стоят в чекмеджето, т. е. в компютъра, oт доста години насам“.
Забележителното е, че само шест месеца след появяването на стихосбирката й “Fuga a lo Real/Бягство в реалността” има второ, допълнено издание –
нещо, което не се е случвало в испаноговорящия свят с книга на български автор
освен с „Под игото“ на Иван Вазов (13 издания). Томчето с Ботев също е пред второ издание.
През март Живка Балтаджиева идва в България по покана на института „Сервантес” за съвместна проява с испанската поетеса Тереса Агустин под надслов „Поетичните гласове на Испания и България”. На 26 март в София и на 27 март в Пловдив двете ще четат стихове на български и испански, ще говорят за поезия, за вариациите в гласа й в многоезичния й път…
Следва едно много дълго за днешните стандарти интервю, в което една мъдра българка ни дава отговори на доста прости, но все още нерешими въпроси от „регионално“ естество, които ни държат в периферията на света – защо българската литература няма голям успех навън, защо не умеем да уважаваме успехите на другите, защо българската култура не вирее в сламената колиба, която сме й построили…
Отговори, които трябва да прочетат не само родните писатели и издатели
устремени към световни успехи, но и всеки българин, търсещ мястото си в необятното пространство на световната сцена…
Даниел Димитров: Първият Ви превод е на Блага Димитрова. Какво Ви накара да посегнете към нейното творчество й доколко е подходящо за испаноезични читатели?
Живка Балтаджиева: Антологията на Блага Димитрова с над 130 стихотворения излезе под заглавието “Пространства” през 2006 г. от барселонското издателство “Поезията, сеньор идалго“ (La Poesía, señor hidalgo). Подготвях я няколко години. Не беше лесно.
Както знаете, Блага твори безчет неологизми, които трябваше да пресъздам на испански. Но не се предадох. Мисля, че нейната визия за света и човека има какво да разкрие на хора от други пространства, друго време и други езици и че поезията й е
едно от големите достижения на европейската литература
от втората половина на 20 век.
Последната преводна книга, която съм публикувала в Испания, е “Христо Ботев, 1848-1876. Поезия”. Изданието е двуезично, както и това на Блага.
Иначе, първият ми публикуван в Испания превод е на “Тайнствения рицар на свещената книга” на Антон Дончев, в съавторство с проф. д-р Таня Лалева (2004, издателство “Метафора“, Мадрид). Изборът на автора и творбата бяха на издателството. Това е единственият случай, в който съм работила по поръчка.
Даниел Димитров: Как избирате авторите, имайки предвид езика, на който ги превеждате?
Живка Балтаджиева: Никога не избирам автора спрямо езика, сиреч като по-лесен за превод.
Просто се опитвам да преведа стиховете, които обичам
така че другоезичният стих да се приближи максимално до силата на внушение на оригинала.
Даниел Димитров: Ботев, Багряна, Антон Дончев и Николай Кънчев звучат ли еднакво въздействащо в превод и разбират ли се техните послания?
Живка Балтаджиева: Не може и дума да става за еднакво въздействие. Само мога да твърдя, че поетите ни предизвикват силен интерес и дори възторг.
За Ботев критиката е категорична. А и читателите. Едно
20-годишно момче дори си направи татуировка с Ботевото “Свободата е мила, истината е свята”
– на испански и български.
Двама известни тук композитори написаха музика по Ботеви стихове. Когато са готови с професионалните записи, непременно ще направя всичко, за да бъдат чути у нас. Засега са изпълнявани само на представяния на книгата. А ето как започва рецензията на испанската поетеса Естер Хименес:
“Страстният и изключително щедър изблик, с който Балтаджиева ни приближава до Христо Ботев, не само ни помага да разберем поетът в неговия контекст.
Тя, преди всичко, прави възможно да навлезем в текста и неговата най-дълбока интимност, поверявайки му нашата собствена – с респект и чувство, много далечно на възбужданото от традиционните патриотични и революционни призиви. Ботев е революционер, да, но в същото време е един свръхчувствителен творец.
Познаващ до болка човешкото безсилие
и рицар на трансгресивния дух, който също ни населява, той е една от тези фигури, които днес, в тези дни на едва удържима конвулсия и робовладелчество с вратовръзка, отново са ни крайно нужни.
Благодарение погледа на преводачката, тези стихове звучат още по-разтърсващо, по-близки на нас и нашата лирическа традиция, която също неведнъж се опълчва на подтисничеството с кървящи и непоклатими думи на същото това тъй високо ниво на чувствителност и горчивина, като например в поезията на Мигел Ернандес”.
За Блага се писа много, много. Обединяващото мнение беше, че е всеобхватна, провиждаща напред във времето, че появата на “Осъдени на любов” е излекувала веднъж завинаги европейския текст от онова, което някое и друго десетилетие беше наричано ангажирана поезия.
Това са много високи оценки. Някои от тях принадлежат на най-авторитетни испански и латиноамерикански критици и поети. За съжаление,
почти никой у нас не желае да знае нищо за погледа отвън
Освен ако този поглед не е впит с умиление в него самия. Истината е, че съм много огорчена.
Даниел Димитров: Как се избягват капаните в превода? И въобще има ли много капани в българско-испанския превод?
Живка Балтаджиева: В превода няма капани. Но всяка дума във всеки език има различна съдба, преминала е хиляди и хиляди пъти през какви ли не употреби и злоупотреби, топили са я ту в черната, ту в златната вода, ту в сребърната, вадили са й душата, величали са я, лъгали са ни с нея, приспивали… Натрупала е различни оттенъци, носи различни асоциации не само в различните езици, но и във всеки нов контекст. Така че не трябва да се превеждат думи, а творби, духа им, стила им, ритъма, темперамента, страстта им или студеното отдръпване. Но не отделните думи. Ако сме верни на останалите същностни елементи на организма на текста, на неговия дух, накрая сами идват същите слова, чрез които ни говори оригиналът.
Даниел Димитров: По-лесни ли са за превод по-съвременните автори? Освен Георги Господинов, Иван Цанев, Георги Борисов и Рада Панчовска, кой друг си струва да бъдат преведен. Имате ли конкретни планове?
Живка Балтаджиева: Бих искала да подмина този въпрос.
Всеки превод е един вид прочит на оригинала
Може да бъде спонтанен. Може да бъде мъчителен. Но това не е нещо, което произтича от творбата или от чувството на преводача към конкретната творба.
Това е съвършено субективен акт, който изисква дълбоко познаване на двата езика, придружено от способност да се асоциират изразните средства и контекстовите нюанси на различни езикови и емоционални нива, които да се движат в прокараната от оригиналния творчески импулс диря. Не винаги е постижимо това сливане.
Аз, например, чувствам неизмерна любов и сюблимна поезия в двата простички стиха на Александър Геров: “Каквато искаш ти бъди,/ но само да си жива!” Но не мога да ги преведа на испански, така че испанският читател да изпита същото. Не намирам адекватната чиста форма.
Що се отнася до кой си струва да бъде преведен, мога само без никакви преувеличения да кажа, че
има много български поети, които имат какво да споделят с другоезичния читател
с какво да го разтърсят или да го накарат да се чувства обичан. България има големи поети.
Но класификациите не обичам. Различните преводачи биха Ви посочили различни имена. А тези, които се опитват да превеждат нещо само защото е канонизирано, може да видят, колкото и да си стискат очите, че всъщност е само “думи, думи, думи”.
Не, литературата не е надбягване. Виждам я като безмерно свободно пространство за именуване и изказ на неизреченото и ненаименуваното, на премълчаваното и отминаваното, на въображаемото. Като форма на борба на съзнанието срещу инертността и пристрастеността на нашите клетки към познатото, към шаблона. Не като почетна листа.
Даниел Димитров: Лесно ли се намира субсидия за издаване на българска литература в чужбина? Само на български донори ли трябва да се разчита?
Живка Балтаджиева:
Никога не съм получавала никакви субсидии
нито какъвто и да е тип материална подкрепа от страна на български институции, спонсори, частни лица или донори. Веднъж, преди много години, кандидатствах за помощите на Европейския съюз, трябва да е било през 2005 г., но и до днес не съм получила дори отказ от съответния отдел в министерството.
Аз самата никога не бих плащала изданията. Не само защото финансовите ми възможности са ограничени. Мисля, че трудът на хората на изкуството е труд. И то тежък труд. 24-часов работен ден, 7 дни в седмицата.
Малкото книги, които съм публикувала в Испания, колкото и да ми е неудобно да го заявявам, са издадени само защото съответните издатели откриват в тях нещо. Нещо, предизвикващо интерес, говорещо им, вълнуващо, нещо от самите себе си, нещо, което са готови да отстояват.
Даниел Димитров: Колко популярна е българската литература в Испания?
Живка Балтаджиева: Казах, че битката е трудна.
Не може въобще да се говори за популярност на нашата литература в Испания
Напоследък се знае малко повече. Но дори Вазов с всичките 13 издания на „Под игото“ е неизвестен за широкия читателски кръг.
Издадени са от кора до кора Елиас Канети, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева. И са страстно четени, обичани, оспорвани, отричани, награждавани… Това са нашите известни в Испания автори. В един период доста популярно стана и името на Илия Троянов. Но всички спомената автори пишат на немски, френски, английски.
От останалите около 35 български книги, издадени в Испания за около 80 години, три са от 40-те години на миналия век, три – от 80-те. Значителната част са тези от последните 20 години. Но какво са 30 книги, почти без присъствие в книжарници и библиотеки!?…
Толкова може да се постигне само и единствено с индивидуалните усилия на Рада Панчовска, Лиляна Табакова, Венцеслав Николов, Нева Мичева, Виктория Лефтерова, Таня Лалева и моя милост.
Като преподавател в Комплутенския университет известно време водих ателие за превод. Дори писах двама от студентите като съавтори на превода на стиховете на Николай Кънчев, срещахме се, обсъждахме варианти, накарах ги да намерят издателя… Само за да ги стимулирам. Бяха много запалени. И с явни възможности.
Но когато се видя, че не могат да очакват никаква подкрепа от българските институции, а и
испанските издателства не търсят презглава преводи от български
трябваше да се преориентират, за да могат да си изкарват прехраната. Разбирам ги. Не случайно е казал Волтер, че в сламена колиба културата не вирее.
Даниел Димитров: Факт е, че все още българската литература не е получила голямото световно признание, каквото всъщност вече има всяка една от съседните ни държави на Балканския полуостров. Какво не достига според Вас, според Вашия поглед отвън? Питам Ви с ясното съзнание, че ако някой даде конкретен отговор, ще намери разковничето за недобрия успех на цялата българска култура? Не е ли много тъжно това…
Живка Балтаджиева: Нашата държава не дава пукната пара за творците. Не защото е бедна. Ако й служат за момента, пренебрежително ги употребява. Ако не – просто ги заличава с безразличие. Като с гумичка ги изтрива. Самия Ботев се готвехме да изтрием.
А и един друг не се уважаваме.
Нямаме сърце искрено да се зарадваме, когато друг напише нещо истинско
Нямаме смелост да се произнесем, когато нещо възхвалявано от авторитетите и техните подгласници, съвсем не възприемаме като ценностно. Не желаем дори да се запитаме какви са всъщност критериите на тези авторитети. Когато “всеки гледа мене си”, всички ставаме невидими. Как искаме тогава признание от другите?…
Даниел Димитров: Бихте ли описала профила на студентите, на които преподавате български език в „Комплутенсе“. От къде идва интересът им към България? С какво се занимават след завършването си? Добри посланици ли са на България в Испания?
Живка Балтаджиева: Не бих могла да ги поставя под общ знаменател. Не само защото български език съм преподавала съвсем спорадично. Преподаваните от мен материи бяха насочени към много широк кръг хора.
Имала съм студенти от най-различни филологии, а и от други факултети като философския. Или пък прависти, историци, художници, дори двама математици, също докторанти от сравнително литературознание и история на изкуството, бъдещи политолози. Въобще, хора от най-различни възрастови и социални групи и интереси, обичащи литературата, искащи да узнаят и познаят още.
Много
малко от тях имат специално отношение и някаква трайна връзка с нашата литература
Някои се омъжиха/oжениха за българи. Но книги не превеждат. Нямат възможност, време, средства… Трябва да се живее ден за ден. С малко от тях имаме някаква врзка. Кризата смаза много неща.
Но след толкова години съществуване на специалността „Български език и литература“ в университета „Комплутенсе“ най-после има един млад човек, който в рамките на своите възможности опитва да популяризира българската музика, литература, изкуство, самата страна с нашите тежки проблеми, невероятна история, много талантливи млади хора. Казва се Марко Видал. Студент е в университета в Гранада. Повече не беше в състояние да плаща неимоверно високия наем в Мадрид.
Даниел Димитров: Вие самата на какъв език пишете сега? На какъв език мислите?
Живка Балтаджиева:
Пиша и мисля на двата езика. Това е напълно естествено
Живея от няколко десетилетия в Испания. И как бих могла да преподавам на испански, ако в този момент мисловния процес тече на български? На български ли мислите, когато говорите с някого на френски, да речем?…
Когато другият език е овладян на едно сравнително добро ниво, мисленето дори не се замисля над въпроса на кой език става, а спонтанно използва всички ускорителни и задълбочаващи асоциативни връзки, които му дават езиците, станали негови.
Почти всички стихове, които съм написала в последните 15 години са двуезични, написани едновременно, паралелно, на двата езика, не преведени от единия на другия. Трудно ми е да се самопревеждам.
Но всички публикации свързани с научната и преподавателската ми работа са на испански. Цялата ми теоретична подготовка, докторат, текстове, лекции… Обяснението е просто. У нас никога не бях се занимавала с това. Нямах възможност, нямах достъп, нямах желание…