Home / радостта от живота / За света, от който не можем да избягаме

За света, от който не можем да избягаме

Изображение

Проф. Маргарита Младенова е режисьор на шестата за последните 49 години постановка на „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ от Бертолд Брехт, на сцената на Младежкия театър.

Историята за земята Тавастландия с нейната прекрасна природа и хора, които не са господари сами на себе си, ни е подозрително близка, коментира Младенова. В един все по-изсъхнал и механизиран емоционален свят искаме да предизвикаме и разцъфтим духовния си ген, добавя тя.

Пиесата е построена върху контраста на черното и бялото в образа на Пунтила (в ролята – Герасим Георгиев-Геро). Когато е пиян, белият Пунтила „ходи по коняк“, както Христос по водата и обръщайки чашките е мил и добър. Когато е трезвен, става деспот (черният Пунтила). Хитрият му слуга Мати (Бойко Кръстанов) с ловкост измъква от неудобни и трудни ситуации господаря си, но и флиртува със своенравната му дъщеря – Ева (Гергана Христова).

В спектакъла-мюзикъл срещаме още редица образи от днешно време – дипломат с неясна сексуална ориентация (Вежен Велчовски), съдия (Светослав Добрев), който е приятел по чашка на Пунтила. Александър Хаджиангелов е в образите на келнер и ветеринарен лекар, както и на … жената на пастора. В Асоциацията на годениците на Пунтила са Ема Контрабандата (Мариана Миланова), аптекарката (Лилия Гелева), краварката (Ярослава Павлова) и телефонистката (Зорница Маринкова). Елена Бърдарска и Веселина Конакчийска основно се изявяват като певици.

Преводът е на Константин Илиев, сценографията – на Даниела Олег Ляхова, а костюмите – на Антония Соколова. Музиката е на Асен Аврамов.

Изображение

С проф. Младенова говорим за нейния нов поглед към пиесата, актуалността на Брехт, с какво той умее да разсмива публиката, какво приема и какво не ангажираният театър и ангажираният човек, както и за съревнованието между класическите и съвременните драматургични текстове на българската театрална сцена.

– През годините „Господин Пунтила и неговият слуга Мати” има пет реализации у нас  – на режисьорите Кръстьо Дойнов (1965), Боян Дановски и Борис Спиров (1970), Боян Дановски (1972) и Леон Даниел (1983 и 1986)? Какви са Вашите подправки за един по-различен вкус на това представление?

Гледала съм единственото постановката на Леон Даниел преди много години и тогава много я харесах. Начинът, по който режисьорът изгражда своя замисъл, заедно със сценографа, композитора и трупата, стои в самите театрални кодове на представлението.

Ние живеем в света на Пунтила и още по-конкретно – ние сме в неговото заведение, засечено от различни гледни точки. Където и да се намираш, както и да се опитваш да избягваш, ти все си в света на Пунтила, ти не можеш да избягаш от него.

– Тоест, днес отново е време за Брехт?

Днес наистина е време за Брехт, доколкото от самия Брехт насетне театърът много по вабанк, много по-нелицеприятно и много по-директно започва да занимава своята аудитория с големия въпрос – променяем ли е човека и променяем ли е света.

Преди Брехт т.нар. театър на четвъртата стена се занимава предимно с психология, нещата текат по-спокойно и бавно, изследват се интимните взаимоотношения на човек с човек, а  екзистенциалните му проблеми се гледат по един по-внимателен начин. И драматургията, и театърът на Брехт слагат край на това разбиране за театър, събуждат зрителя, събуждат театъра и доста по-предизвикателно започват да се поставят човешките проблеми.

Това е особено валидно за днешното време. Ние живеем в едно чудовищно ускорение. Страшно сме объркани между доброто и лошото, позитивното и негативното. Страшно сме объркани около това какво сме ние самите.

Изображение

– Спектакълът за господин Пунтила е като букет от сатира, политическо кабаре, пародия, гротеска? Какво още?

За мен той е една наивистична поетическа гротеска, а това обхваща всичко, за което говорите. Тук много радикално са поставени образите, типовете, сюжетите, техните взаимоотношения. С други думи, тук няма втори план. Всичко е сложено като под лупа.

Изображение

– Текстът на пиесата е политически и социално ангажиран. Сърдита ли сте на политиците за нещо или това е още един повод със средствата на изкуството да се покажат негативи в обществото? Или просто това е една добра пиеса, която винаги ще бъде актуална?

Ангажираният театър и ангажираният човек винаги знае какво не приема, както би трябвало да  знае след какво върви, зад какво е и срещу какво е. Когато става дума за Брехт, като че ли акцентът пада върху това какъв не би трябвало да бъде човека.

Пунтила е като едно голямо дете, има съхранена природа и интуиция за предназначението какви трябва да бъдем – че би трябвало да сме добри, да си помагаме. Много са прости нещата в „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“ – прости като желание и трудни като постигане. 

6

– Направихте ли компромис с подбора на актьорите?

Никакъв. Аз ги избирах и държа на всеки един от тях.

– Този сезон Герасим Георгиев-Геро играе бай Ганьо, Швейк и сега – Пунтила? Можем ли да търсим някакви допирни точки между тези образи като характери и като послания?

Много са далечни препратките. При Пунтила става въпрос за един бял или черен клоун, който слага под въпрос възможността и невъзможността да владееш живота си и да владееш света. Черният Пунтила е собственик на целия този свят, а белият Пунтила е онова негово продължение, което като че ли не е свързано с парите, с цивилизационните механизми, с принудите, с негативизма. За Геро като актьор това е едно ново измерение.

Изображение

– Имате ли наблюдения как и на какво се смее публиката при Брехт?

Има пиеси, при които публиката чрез смеха си одобрява посланията. Когато става дума за Брехт, публиката чрез смеха сякаш се дистанцира. Смятам, че публиката реагира на верните места. Друг е въпросът, че когато произведението си поеме дъх, улегне и стигне до хоризонтите на своята артистичност, ще излязат още много умно–смешни неща.

– В българския театър все още няма много съвременните пиеси от съвременни български или чужди автори? Докога ще се обръщаме назад към текстове писани преди най-рано половин век, за да предадем послание, което искаме да грабне хората, живеещи днес?

Не гледам така на нещата. Количествено винаги преобладават т.нар. съвременни текстове. Много по-трудно се прави класика, защото тя трябва да се прочете днес и да се покаже нейната дълбочина.

За мен античните текстове също са съвременни, когато се четат през тревожните духове на нашето време и проблемите на човека в третото хилядолетие. Затова, когато боравим с класиката, не трябва да гледаме назад, а напротив – през класиката да гледаме в днешния ден и напред.

– И затова трябва да се обръщаме назад?…

Уви, много често т.нар. съвременни текстове са плоски, на тях не им достига вътрешна дълбочина, качество, но театърът трябва да си отглежда драматургия и днес, и това се прави.

Ако театърът се занимава само с това, което знаем, че съществува, не би имало разлика между театър и публицистика.

Театърът не е за това, което знаем. На всичко, което знаем, той гледа така, че да ни озадачи или отчужди от инерцията и от навика. Защото от там идват всички беди на човека. Освен това, театърът трябва да предизвиква и изненадва първо правещите го и след това – зрителя. В този смисъл, класика и съвремие не се противопоставят.

Изображение

About Даниел Димитров

Check Also

Лео Бианки – за българската мечта, светлата страна на живота и разговорите с Господ

Лео Бианки e може би най-популярният италианец в България. Усмихнат, положителен и мъдър – така …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!