Как „не трябва“ да се държим по време на вечеря?

Как неподходяща покривка, просташки цветя и неправилно подредени прибори могат да се окажат най-малкият недостатък на една вечеря? Защо среща между стари приятели, събрали се заради паметта на отишъл си човек, изведнъж се превръща в кошмар? Дали личното ни поведение се влияе само от вътрешната ни незадоволеност, от някаква външна зависимост, от суета или и от трите взети заедно? Самотата, любовта, смъртта или нещо друго ни провокира да бъдем болезнено открити и откровени? Изневярата винаги ли е със знак минус или може да бъде остров на спасение, но не за този, който изневерява, а за „жертвата“?… Все въпроси в стил „Сексът и градът“, от чиито многопосочни отговори човек егоистично се възползва според конкретната ситуация.

Точно такъв епизод от живота – натоварен с много емоции, драма и битувизми, се развива на сцената на театър „София“ в спектакъла „Покана за вечеря“. Текстът, без изненада, е писан по реален случай. „Станах свидетел на това как всеки вижда близките си хора с други очи и има своя представа, а най-често версиите не съвпадат“, споделя авторът Оля Стоянова.

Тя не крие, че е провокирала самата себе си със задачата да разкаже подобна мрачна история с лекота и дори с чувство за хумор. И е успяла – с изчистени диалози, свеж език и стегнат сюжет. Специални адмирации заслужават режисьорът Тея Сугарева и петимата актьори (трима от тях съвсем млади), които демонстрират приятна и лека игра – толкова лека и неуморяваща сетивата, че атмосферата понякога пренася в света на киното.

В „Покана за вечеря“ всичко изглежда нормално и идилично до момента, в който един от гостите – стар семеен другар (Пламен Манасиев), отбелязва, че „целият този позитивен дух е голям цирк“, след което обявява бомбастично, че е имал скандално дълга любовна връзка с починалата. Това отприщва още редица грижливо пазени през годините тайни от страна на сина (Антон Григоров), дъщерята (Дария Симеонова) и нейния приятел (Мартин Гяуров). Оказва се, че никой не е това, за което се е представял и което е в представите на останалите.

Черешката на тортата в тази фамилна драма е оръжието, попаднало в ръцете на „двигателя“ на цялата случка – бащата и вдовец с рога (с ролята Ивайло Герасков отбелязва 60-годишния си юбилей).

Представлението се занимава с онова особено състояние на самотност, в което човекът е сам сред своите и свой сред чуждите (по Чехов), коментира Тея Сугарева. Това според нея е парадоксалният свят на „Покана за вечеря“ – свят, в който си самотен дори в семейството си, а тази самота ни тласка към крайност, която от своя страна ни деформира, обезсилва и прави зависими към лъжата.

„Говоренето е единственият начин за преодоляване на пропастите и пукнатините във всекидневието, допълва Оля Стоянова. Интересно ми е да проследявам как назряват конфликтите и как малките неща обръщат цялото действие“. По думите й пиесата няма грандиозно послание, а е по-скоро опит да се вгледаме в себе си. Ситуацията обобщава и героят на Гяуров с думите: „За мен всичко е нормално. Просто хората не могат да понесат толкова много обич…“.

Без съмнение, немалък принос за успеха на постановката има сценографията на Каролина Далкалъчева. Местата за публиката обграждат от всички страни сцената, на която има огромна кръгла маса със шест стола. Там се развива по-голяма част от действието, но и сред зрителите, където са разположени закачалка за дрехи, пиано, масичка. Освен това, възможностите на камерната зала са използвани на макс, тъй като актьорите играят и на второто ниво в помещението.

Не на последно място, театър „София“ трябва бъде похвален за смелостта да представя нови български автори, които пишат по нов и модерен начин. В столичния фиш липсват такива заглавия. Всъщност, „Покана за вечеря“ спечели през 2012 г. втория конкурс на театъра за съвременна българска пиеса.