Разбиване

Неделя вечер. 8 май. 8:00 ч. 8 градуса. Вали. Мокро. Студ. Поне осем причини да си останеш в къщи… Телефон. Звън. Приятелка. Покана. Театър. На бул. “България”. И „Гоце Делчев“. Интересно. Рожден ден. Навит съм. Идват. Взимат ме. С кола. Щото съм пич. Пристигаме. Първи сме. Първо уиски. Идват разни хора. С разни идеали. Сноват. Ядат. Пият. Чакат. Час. Час и половина. Начало. За мен – премиера. За други – пиенето продължава, но тихо. Защото започва монологът на Дон Жуан. Някой си Заро. Актьор. Добър. Надут. Нагъл. Снажен. Сърдит. Второ уиски. Някой говори. Актьорът спира. Иска тишина. В кафене? Нормално било. Имал 7-годишен опит в пазенето на тишина в кафе-театри по време на негови изпълнения. Рожденичката прави забележка на нарушителя. Театърът продължава. Трето уиски. Пак говор. Пак спирка. Пак забележка. Нарушителят – известна персона. В онези среди. Зрител крещи на Заро: „Ако още веднъж спреш, ще ти счупя главата…” Трето уиски. Екшън. Иска ми се. Заро продължава. Свършва. Доволен. Аплодиран. Четвърто уиски. Наздраве. За несчупената му глава. Заради не-счупената му глава. Пето уиски. Мъгла. Мъка. Кафе-театър…