3000 парченца любов

Или как музиката направи от душата ми сянка, приютила свенливо сърцето, а гърлото ми все още е пресъхнала локва, въпреки очите, продължаващи да ронят сладки сълзи… Не е нов грип и не е завърнала се стара любов, която безпомощно иска да унищожи сетивата ми. Новото кино е!!! И музиката, която съшива неговото съвършенство с платинени конци, създадени за платинено руси коси.

Не помня, но е било някъде около 95-а година, когато като истинска блудница започнах две дълги любови –  с нея, след като я видях случайно, и с Него, след като случайно гледах “Родени убийци”. Първата любов наскоро приключи с успех след почти 12 месеца агония, но втората остана. Остана, и то как – без нито едно сътресение!

“Ленард Коен – птица върху жица” е уникален филм, защото, освен музика, в която има много смисъл и много любов, и изпълнител, който умее да хипнотизира с гласа си, има и един уникален режисьр – Тони Палмър, успял сам и само с търпението и любоовта си да възстанови филмова лента от 3000 отделни парченца, и то с почти изтекъл срок на годност. Като сочна ягодка върху презряло парче диня остава и факта, че един от гълъбите на Дали, отново благодарение на Палмър, успява да кацне върху обложката  на DVD-то, и то безвъзмездно. Героизъм е да доведеш до край подобен проект.

Героизъм е и това, че седмото изкуство като чудото на чудесата живна и успя да сътвори още малки чудеса, обединени от и гарнирани с музика. “Концертът” е убийствено добър филм, с румънски режисьор и действие, което се развива основно в Москва и Париж. Филм, който обаче дълго ще работи за невлизането на държавата А в зоната Б, където е суперстандартът на живот, подходящ за век 21.

“Концертът” е приказка с край за безкрайността на чесъна и кървавицата в културата, която се опитва да бъде конвертируема единствено заради историята и високата си антикварна  стойност, и въпреки невъзможността да бъде лъскава, а само лустросана и декоративна. Каквато е Шер в “Бурлеска”, но поставена в подножието на свръх развита цивилизация, а не насред обора в безлюдното село Язовец. И Шер, и Кристина Агилера са възхитителни в този филм за мечтата, реализирана на висока цена, както се случва и в “127 часа” с героя на Джеймс Франко.

Главно заради музиката, но и заради перфектната актьорска игра и “Бурлеска”, и ”127 часа” няма да останат поредните сълзливи бози, издялкани в САЩ, а шедьоври на перфектно нацелената сълзливост –  първо в сърцето ми, което запява след като ги е преживяло, а после става леко като перце и се отнася в безкрайността…

И когато си решил, че това е всичко, и че не може да бъде по-хубаво, идва „Толкова много любов”. След този филм на Клод Льолуш, мисля, че скоро няма да искам да гледам френски филм. От съня до кошмара, през черното и бялото, през любовта и смъртта, и въпреки войната – физическа и всякаква, и тук най-силна като че ли е музиката. Музиката като най-съвършено и най-просто оръжие за унищожаване на сивотата…