Майкъъъъъъъъъл!…

Никога няма да забравя пищящите до припадък девойки от един концерт на Майкъл Джексън, предаден не на живо по телевизията-майка преди повече от 20 години. След това, този неистов крясък – „Майкъъъъъъъъъл!…”, се превърна в нещо като лаф и почти паразитна фраза в компанията, с която движех… Използвахме го при всеки удобен случай – когато нещо ни харесва, когато от нещо ни е писнало, когато нещо е твърде натрапчиво, когато ни боли, когато ни сърби, дори когато ни писне от сърби и македонци, и произтичащия от тях свръхнационализъм…

Този по детски обагрен спомен е единственото, с което се изчерпва личното ми отношение към Краля на попа – слушал съм го, когато са го пускали, гледал съм го, когато са го показвали, но никога не съм си купувал негов диск, тениска с неговия образ, нито пък съм носил бели хавлиени чорапи в комбинация с черни мокасини.

Когато започна агонията с очернянето на вече почти избелилия се Майкъл, се убедих, че няма смисъл да се бориш и да бъдеш бял човек там, където черното преобладава. И времето го доказа.

Близо 10 години продължи черната серия от антимайкъловски атаки, в която името Му стана синоним на педофолщина, музиката му изчезна от пренаситения до преди това ефир, а умерените му последователи се отдръпнаха. У нас, най-вече у нас, където течение се пише с главна буква, останаха малцина луди фенове, които тихо и кротко си опиваха от музиката на Джексън, чакайки добри времена…………………..докато смъртта ги раздели и оневини. И тя дойде.

Дали от свръхдоза успокоителни, дали от свръхжелание за успокоеност, Майкъл Джексън изчезна от списъка на живите идоли преди година. И това се оказа поредният злочест тест за свръхлицемерните ни души, които в ритъма на собствените неравно пулсиращи сърца, сега се късат от умиление и реабилитират лунния пътешественик, пълнейки радиостанциите и телевизорите си с песните му, и социалните мрежи – с профилите си… И така, с общи усилия, поруганият символ отново заблестя, макар и от отвъдното…