Когато имаш спомени за нещо много хубаво, което в годините на най-голяма криза не е спирало да се развива и да те вълнува, не можеш да избегнеш грозните асоциации, обвити от мухъла на времето и наврени в праволинейността на лъскава скука…
Когато изкуството може да те вълнува на сцена, овехтяла във времето и вмирисана на соц, ти оставаш верен на това изкуство. Но когато 15 години по-късно сцената е станала още по-вехта, по-вмирисана, забравила соца, но загубила войната с дъжда още във фоайето на храма, се чувставаш като една от кофите, скрити зад самоделна стойка, така че да не се вижда теча, който от 15 години руши остатъка от културата. Или по-точно казано – културата, която вече никога няма бъде култура с главна буква…
След като започнах да се чувствам като кофа, прекратих всекидневното си ходене на театър. Сега трябва да имам убийствен ищах за сдвояване с непознали магията на актьорското майсторство лица, за да преглътна пресъхналата в устата си злоба и да стана част от вехта сцена от времето на соца, на която вехт български режисьор е поставил съвременната германска пиеса „Грозният”… Гениален опит за огледален образ.
„Грозният” е българска театрална постановка, която илюстрира грозният български театър. Той, както и главният герой Лете, е ужасно грозен и цял живот не се е намерило кой да му го каже. Така и зиме, и Ле-те-атърът живее в щастливо неведение за себе си, докато внезапно се оказва, че „с това лице не може да продава”. След разкритието, че собствената му жена не може да го погледне в лицето, Лете се подлага на пластична операция и се сдобива със съвършеното лице. Новата външност предизвиква както бум в кариерата му, така и магнетична популярност сред жените. Но не за дълго, защото се оказва, че това го може всеки.
Почти целият предходен абзац е преписан дословно от анотация в сайта на театъра-хранилка на този „проект”, съпричастнически въвлякъл най-новото от най-пошлото в есенцията на полуадаптиран, полуполучил се вариант на текст, който едновременно съска, лази и квичи – три от основните отчайващо неразпознаваеми характеристики на българския театър… Всичко това, заедно с чисто режисьорските и драматургични похвати, докарва театъра Лете в опияняващ халтураджийски сериал, за да може наесен – вече изцеден, да твори и покаже с гордо вдигната глава поредните си безумици.
[youtube=http://www.youtube.com/watch?v=feFGjDc8yTc]