Руската поетеса Анна Саед-Шах: Модно в поезията е това, което после става немодно и умира

 
София, 22 април /Даниел Димитров, БТА/

Руската поетеса Анна Саед-Шах е за първи път у нас по покана на българските й издатели от „Жанет 45“. На 24 април в театър „София“ доц. д-р Владимир Янев ще представи нейната стихосбирка „Пътека от звуци“. В Хасково поетесата ще гостува на 26 април по време на националния литературен конкурс „Южна пролет“, като в срещата ще участват ученици от училище „Асен Златаров“ и регионалната библиотека „Христо Смирненски“. На 27 април Саед-Шах ще гостува в Пловдив.

Анна Саед-Шах е автор на текстове за песни по музика на Давид Тухманов – „В моя дом“ (многогодишен хит на София Ротару), „Балада за ледения дом“, „Посвещение на приятеля“. Някои я познават като майката и съавтор на певицата Раиса Саед-Шах, други – като постоянен автор на „Нова газета“. Стиховете й са печатани от най-авторитетните списания и са участвали на поетични фестивали в Белгия и Ирландия. Включените в „Пътека от звуци“ творби са от третата й поетична книга.

ИНТЕРВЮ С АННА САЕД-ШАХ

– Българският Ви издател Божана Апостолова казва за Вас, че сте способна да драснете с нокътче в душите на младите хора, да ги накарате да бъдат Ваши приятели и да ги върне в лоното на поезията. Съгласна ли сте с това твърдение, което до голяма степен издава и част от самата Вас?

А. С. Ш.: Не зная . . . Сякаш става дума за някой друг.

– Така ли се чувствате винаги, когато някой говори хубаво за Вас?

А. С. Ш.: Всички обичат да слушат хубави неща за себе си, особено жените. Все пак, аз не пиша стихове, за да говорят лошо за мен.

– Какво ви доведе в България?

А. С. Ш.: Чудото. Никога не съм предполагала, че моята любима приятелка Божана ще направи за мен такъв подарък. Ние с нея се харесахме като хора и поетеси, но не съм предполагала, че това ще се случи.

– Какво може да накара един човек да напусне родината си, да отиде в Непал и след това да се завърне? Знам, че сте правили опити четири пъти да се върнете в Русия.

А. С. Ш.: Възрастта беше причината. Аз напуснах на 16 години, а на 19 вече имах две деца. Сядах, пишех на едни тефтерчета, но нямаше на кого да го прочета. Запознах се с едно момиче от Киев, но нея стихове не я интересуваха. По-добре се справяше с варенето на супи. Затова си взех тефтерчетата и се върнах в Русия.

– А не оставихте ли част от сърцето си в Непал, при мъжа, заради когото напуснахте?

А. С. Ш.: Не, не съм оставила част от сърцето си там. Категорично не. Освен това той беше с 9 години по-голям от мен. Когато бяхме в Москва, той ми обещаваше какво ли не, а мама ми казваше: „Той те лъже. Ще те замени за бяла камила.“

– Престоят в Непал прави ли Вашето творчество по-различно?

А. С. Ш.: Разбира се, заради болката, която започнах да изпитвам там. Аз не просто се омъжих в Непал на 16 години. Бащата на моя съпруг беше главен имам на столицата на Непал. Живеех в мюсюлманско семейство, където всички си закриват лицата.
Когато тази болка заседна в мен, тя никога повече не изчезна. А болката е, която кара хората да пишат стихове. Това е болката и за децата, които винаги ще живеят без баща си.

– Тази съдба не Ви ли е провокирала да напишете роман?

А. С. Ш.: Написах „Смъртта на пионерката“, излязъл в средата на 90-те години. Това е роман за живота ми в Непал – как пристигнах и как избягах. А се казва така, защото когато се омъжих, бях почти в пионерска възраст.

– Пишете стихове и за песни. Според Вас това не принизява ли поезията?

А. С. Ш.: Така казват. Но това не важи за моите стихове. Аз не пиша стиховете специално за песни. Аз пиша песни.
Преди няколко дни Филип Киркоров имаше голям концерт и моята песен беше приета най-добре, а той беше щастлив като малко дете. По-рано същата песен я изпълняваше Валери Леонтиев.

Мои песни са пели Йосиф Кобзон, София Ротару. Ако една песен живее дълго време, както песните на Ротару, значи тя има право на съществуване и аз няма защо да се срамувам от нея.

– Вярвате ли в българско-руското приятелство?

А. С. Ш.: Знаете ли, пристигам тук и на всяка цена искам да видя паметника на Александър Втори Освободител, издигнат в центъра на София. Ние в Москва нямаме негов паметник. . .

– Много от Вашите сънародници, идвайки у нас, говорят за дружбата между двата народа с най-добри чувства.

А. С. Ш.: Беше ужасно време – в социален и политически план, но по отношение на човешките взаимоотношения ние наистина бяхме братя и се обичахме. Излиза обаче че Вие сте ни обичали насила, а ние не сме го усещали.

– А как е сега?

А. С. Ш.: Не знам. Но ето че ние с Божана Апостолова не другаруваме само на равнище литература, а сме близки и по душа.

– В Русия имате много срещи с млади поети. Очаквате ли тук, при срещата Ви с участниците в поетичния конкурс за дебютанти „Южно пролет“ да ви разкъсат от въпроси? Познавате ли младата българска поезия?

А. С. Ш.: Нямам добра представа за младата поезия – нито за българската, нито за руската. Познавам и съм чела много български поети, но най-вече от моето поколение – Борис Христов, Румен Леонидов, Георги Борисов, Божана Апостолова, Любомир Левчев. За съжаление не съм чела най-младите, просто защото не ги превеждат.

– Водите ли семинари по поезия?

А. С. Ш.: Водех. Аз самата посещавах такива семинари, тъй като съм завършила педагогически институт. Моята кръстница Алеса Николаева, която наскоро спечели национална награда за лирика, води много добър семинар с млади хора.
Останаха обаче много малко майстори, които искат и могат да дадат нещо на младите.

– Може ли да се говори за мода в поезията?

А. С. Ш.: Разбира се.

– И каква е модата днес в Русия?

А. С. Ш.: Модно в момента е това, което после става немодно и умира.

– В Русия има ли ги така наречените новатори в поезията, чиито имена се въртят нон стоп в медиите?

А. С. Ш.: Много е удобно да се наричаш новатор. А винаги е по-удобно да си в някаква група, за която е още по-добре ако е по-бойна и с повече юмруци. Иначе си сам . . . А тези другите, медийните поети, аз ги наричам пълнители.

Истинските поети за мен са Ина Леснянская, Олеся Николаева, Юрий Коблановски, Олег Чухонцев, Олег Хлебников, най-новото откритие е 16-годишната Маша Пратасова – потресаващо добра поетеса.

– Как се отнасяте към така наречената женска поезия?

А. С. Ш.: Това не може да е женска поезия. Жени, които мразят мъжете и пишат мъжемразка поезия, не могат да творят поезия. У нас няма такова течение, но може би тече нещо подмолно . . .

Женската поезия се ражда от любовта към мъжете. Поезия не може да се създава за омразата, само за любовта. . .

– Вие самата как се определяте като поетеса?

А. С. Ш.: Засега само пиша. Ще започна да определям, като напиша всичко. /ДД//МХ/