Истинската надежда е в умението да видиш дъгата след буря 

София, 14 февруари /Даниел Димитров, БТА/ Истинската надежда е в умението на човека да разпознава цветовете на живота и да вижда дъгата след буря – това е едно от нещата, в които вярва Галина Рулева. Наскоро тя издаде книгата „Обръщам ви гръб“ с 22 есета, писани в последните години и илюстрирани с графики на художника Захари Каменов.

Освен автор на сборниците с разкази „Не тичай щастливецо“ (1987) и „Вълк в кошарата“ (1990), Рулева е и журналист. „Журналист – от него се изисква повече верноподаничество, отколкото яростна защита на истината или мечтаната свобода на словото“, безпощадна е писателката. Въпреки това тя вярва и в друго – че журналистиката е професия, която дава възможност да видиш действителността по най-безпощадния начин и да обуздаваш словото. Опазването на човешката личност е един от философските мотиви на Рулева, който звучи носталгично, а от друга страна я движи в бунта й срещу смазващата джунгла на безличието и примитивизма, смята писателката Екатерина Томова.

ИНТЕРВЮ С ГАЛИНА РУЛЕВА

– Като илюстрация към книгата Ви са използвани графики на Захари Каменов. Какво всъщност е „съществото“ на корицата и защо точно то е първото, което читателят трябва да види след заглавието и Вашето име?

Галина Рулева: „Съществото“ на корицата все едно е собственият ми портрет. Поглеждаш го и или го приемаш, или не го приемаш. Като любов от пръв поглед. Разпознавам се в него. Останали са му едни очи и превръзката на устата. Точно така се чувствам. И непрекъснато се опитвам да противодействам. Човек който прави рискован опит да се спаси в хаоса, да оцелее.

Самата графика на Захари Каменов се казва „Скок“. Съществото там не е седнало да съзерцава живота и да въздиша. Участва в него като йога, който скача от някакъв смъртоносен трапец върху пироните – ако не е достатъчно трениран не само ще го заболи, ами ще бъде разкъсан. Всичко в него крещи от ужас, но и от решителност. Като на война. То се вижда как е опънато тялото му – като тетива, изстреляна дявол знае накъде. Трябва да бъде подготвен, да бъде издръжлив, да знае накъде върви.

Захари никак не е многословен и не казва откъде и как въображението му ражда подобни образи. Но в мига, в който видях тази графика нямах колебания и казах – това е. Не само „съществото“, но и останалите му графики абсолютно съответстват на текстовете ми, като в някакъв паралелен свят. Значи човек с други изразни средства и различен начин на живот стига до същите усещания и образи. Значи този вътрешен ад на човека си съществува отвъд всекидневното шоу, в което щем не щем участваме. Което моментално изтри всичките ми колебания за смисъла да се издава книга, която не отговаря на масовия вкус и не може да бъде комерсиална.

Познавам автори, при които всяка дума блести като злато. Така я пишат, така я продават, така им се плаща. Аз някак приемам думата като камък – сив, студен, и тежи. Още повече тежи, когато си намери мястото. Понякога трудно намирам това място, но не се отказвам.

– Като цяло текстовете Ви звучат доста мрачно и песимистично. Защо? Огледало на чий живот е това състояние – на човека, писателя, журналиста или на някой друг, който се нарича Галина Рулева?

Галина Рулева: За мен творчеството е нещо много лично и то е огледало на моя вътрешен свят. У нас за какъв ти човек говорим – статистическа единица, за която на никой не му пука. Писател… обществото му е подрязало и авторитета, и правата, и крилата. Журналист – от него се изисква повече верноподаничество, отколкото яростна защита на истината или мечтаната „свобода на словото“. Човек винаги е „някой друг“, защото или няма време за себе си, или го е страх от това, което ще открие в себе си.

Но това е моята „версия“ и не се чувствам виновна, че не споделям националната религия – високи скорости, високи зидове, високо положение и всичко това гарнирано с чалга. Става страшно, ако започна да изреждам всичко, което не ми харесва.

– И все пак, в този ред на мисли има ли нещо, на което да се възхищавате?

Галина Рулева: Преживявам болезнено тази липса. Около мен не съм видяла човек, който да носи лъчезарието на живота и да заразява с оптимизъм. Все са едни такива грохнали хора, без сърца. Виждам запустение и никакво благородство. Не мога да си го измисля това слънчево и безметежно съществуване.

Виждам и някакви хора, които така лакомо са се вкопчили в успеха си, че ще се задавят от него, докато държавата е грохнала от бедност, съсипана от безсърдечие и „дефицит на справедливост“ – този хитър термин е на политиците, не е мой. Мрачна ме прави по-скоро този дефицит на справедливост, отколкото „тежестта“ на битието.

– В „Обръщам ви гръб“ има доста крайни фрази, сякаш писани на ръба на отчаянието. Вие самата краен човек ли сте? Лесно ли се отчайвате?

Галина Рулева: Въобще не се отчайвам, дори когато съм крайна в оценките си. И не отвръщам поглед от рана, която кърви, ами търся спасението.

Отчаянието ме научи да цепя дърва, там се излива целият ми гняв, макар това да не е женска работа. Запалвам си дървата и съзерцавам огъня в камината. Все едно че гледам балет, един спектакъл свършва, започва друг. Действа обнадеждаващо. Но изпитвам безкрайно съжаление, че в тази държава накъдето и да се обърна, срещам хора, които се чувстват като удавници в блато.

И моето усещане за разминаване с истинските неща не е от сега.

Преди 20 години, за да ме предпазят от стрелите на критиката, редакторите на една от книгите ми казаха да не си и помислям за заглавие „Обръщам ви гръб“. Е, сега му дойде времето.

– Къде остава надеждата и на кого/на какво всъщност обръщате гръб?

Галина Рулева: Аз мисля, че истинската надежда е в умението на човека да разпознава цветовете на живота и да вижда дъгата след буря. Надеждата е в усещането за свобода, да не се страхуваш от това, което мислиш. И да не позволяваш да те напътстват, а да се довериш на сърцето си.

Гледам с изключително любопитство на света, дори бих казала – ведро и ентусиазирано. Възхищавам се на природата, защото е по-силна от човешката глупост. Ако я нямаше надеждата, дори не бих си направила труда да пиша. Всъщност, ако нощем не ни обгръщаше мрак, как щяхме сутрин да се радваме на слънцето… Затова, обръщам гръб на страховете си. Скоро дори минах през нестинарски огън – да видя как се чувства човек, когато му припари под краката… Наистина е пречистващо.

– За какъв тип читатели са предназначени английските преводи на някои от текстовете? Очаквате ли те да Ви разберат така както би Ви разбрал родният читател?

Галина Рулева: Далече съм от мисълта, че след Библията или Шекспир мога да се състезавам за ръката на читателя. Знам, че той е нещо свещено. Но не мога да му се посветя както актьорът на своята публика. Тя е там и той чувства как тя реагира, как го аплодира или се кани да го замеря с яйца и домати.

Писането е интимно и самотно занимание, бих казала, напълно егоистично и егоцентрично. Това е по-важно за мен, защото все едно виждаш избликването на нефтен фонтан след дълго време на изнурителен труд. Това е вълнуващото. И диалогът със…“съществото“. А дали ще се получи диалог с читателя е въпрос на неговия интерес към света.

– Има ли конкретно вдъхновение за всеки описан случай или те са плод на въображението Ви, което е търсило есеистичното звучене?

Галина Рулева: Самият живот е вдъхновение. Непрекъснато ни изправя пред „междуличностни“ сблъсъци и войни за оцеляване. Колкото и да се отдалечаваме от тях, те са ни белязали като мислене, поведение, емоции.

Житейският опит понякога надхвърля въображението, действителността е тотално непредвидима, а журналистиката е професия, която дава възможност да видиш действителността по най-безпощадния начин и да обуздаваш словото. Въображението е по скоро в подхода към употребата на думите. Сякаш те сами определят жанра и емоционалния заряд, който си е само твой. Опитвам се да надскоча конкретността на събитията, за мен те са като театрален декор.

Винаги съм готова да извървя една улица, за да видя какво има зад ъгъла. И дори там да няма нищо, остава ми удоволствието от извървения път. До следващия ъгъл, с лице към следващото тайнство. /ДД//ЕД/

VINF 11:40:30 14-02-2007  ED1140VI.002