16-ият български превод на „Хамлет“

София, 18 април /Даниел Димитров, БТА/
„Да бъдем или не – това се пита“ и „Има нещо гнило в датската държава“ са част от интерпретациите на някои от най-известните фрази в „Хамлет“. Професор Александър Шурбанов е автор на 16-ия български превод на прочутата шекспирова творба, чиято премиера е утре вечер в НДК, съобщиха издателите от „Просвета“. 
„И те работят тъй, че не делят неделята от делничните дни“ и „отронена от трон въздишката прераства в хоров стон“ са пример за изключителния майсторски звукопис на проф. Шурбанов, каза пред БТА доцент Евгения Панчева. Според нея това е един особено точен превод, тъй като Александър Шурбанов е най-добрият български специалист за периода на Ренесанса и за Шекспир. Той разчита значения в контекста на Елизабатинската епоха, които не винаги са видими за останалите, а всичко това се обединява с неговия поетичен талант, добавя доц. Панчева. По думите й основното постижение на превода е изключителната компресия на поетичната образност – нещо, което е много шекспировско и което Шурбанов е успял да постигне адекватно и в оригинала. 
Според проф. Шурбанов комедиите на Шекспир са блестящо преведени от Валери Петров. „Валери Петров има езикови находки, които едва ли някой може да надхвърли, но повече може да се поработи върху трагедиите“, смята Шурбанов. 
Няма друг автор, който да е жив 390 години след смъртта си и който да предразполага режисьорите да го дописват, смята проф. Шурбанов: „В този смисъл Шекспир никога няма да стане класик – всички да говорят за него и никой да не го чете“. 

ИНТЕРВЮ С АЛЕКСАНДЪР ШУРБАНОВ
– Проф. Шурбанов, докъде може да стигне свободата в превода и доколко можем да говорим за интерпретация, а не за превод на „Хамлет“? 
Александър Шурбанов: Всеки превод е интерпретация. Преводачът не може да си прави илюзии, че той пренаписва текста в оригинала едно към едно. Това води към предвидими резултати и текст, в който няма живот, защото не живее в новия език, а се стреми да прехвърли елементи от оригиналния език в приемния.
Така че преводачът, ще не ще, тълкува. Той трябва да пренапише текста така, че да звучи естествено на неговия език.
Стремил съм се да бъда максимално верен на оригинала. Опитвам се да запазя образността, а тя понякога е стряскаща.
– С какво Вашият превод на „Хамлет“ ще шокира критиката и критикарите?
А. Ш. : Не знам. Много малко театрална и литературна критика има в момента у нас. Това е една от слабостите на съвременната култура. Би било хубаво, ако има повече критически рефлекси върху това, което се прави.
– Известно е, че сте правили превода на „Хамлет“ в продължение на 10 години, като между първия и последния вариант няма нищо общо. Това означава ли, че няколко пъти сте започвали превода или че първият текст е претърпял редакция? 
А. Ш. : Направих десетки преводи на пиесата на базата на първоначалния. Но той е толкова надраскан, че вече не се чете. Всъщност последният вариант е последен, защото трябваше да излезе книгата. В един момент реших, че това не може да продължава вечно.
Не съм работил денонощно върху текста, оставял съм го да престои, да втаса и съм се връщал към него след два, три и повече месеци, и изведнъж съм се ужасявал от това, което е там! И започвам да го преобръщам. . .
Сега, когато виждам готовата книга, изтръпвам от неща, които тепърва трябва да се оправят.
– Казвате, че всеки преводач трябва да познава интерпретациите на своите предшественици, без да се влияе от тях. През тези години никога ли не се изкушихте да погледнете чужди преводи или поне да си сверите часовника? 
А. Ш. : Многократно. При последните редакции преводачът непременно трябва да събере около себе си всички преводи, които са му достъпни, и да ги прелиства.
Понякога преводачът вижда, че най-доброто решение вече съществува и се пита дали може да го повтори. Аз нямам много точен отговор на този въпрос. Стремил съм се да не повтарям готови решения, но в такива случаи човек може да изпадне и в друга крайност – да търси непременно новото за сметка на това, което е в оригинала.
Сверката с чужди преводи може да бъде от голяма помощ, но в последния, а не в първия момент, защото тогава влиянието може да бъде много силно и непреодолимо.
– – –
Първият, запазен и до днес превод на Шекспирова пиеса, е на трагедията „Юлий Цезар“, пресътворена от английски език от сина на Петко Р. Славейков – Иван. Както научаваме от предговора, Иван Славейков е завършил работата си върху превода още през 1875 г., но текстът излиза от печат едва през 1882 г. През този период започва и делото на Трифон Ц. Трифонов, който през 1888 г. превежда „Кориолан“, през 1890 г. – „Крал Лир“, а през 1891 г. прави първия български превод на „Хамлет“. 
През последното десетилетие на 19 в. у нас са отпечатани на български език 19 шекспирови пиеси, между които два нови превода на трагедията „Хамлет“. През първите 20 години на 20 в. има 42 издания на шекспирови пиеси, сред които седем превода на „Хамлет“. 
Геомилевият „Хамлет“ (1919) в своя редактиран вид, публикуван през 1928 г., е признат за първия компетентен и естетически пълноценен превод. Той е най-дълголетното произведение в преводаческата ни история, ако се изключи дантевият „Ад“ на Константин Величков. 
След Първата световна война броят на публикуваните у нас шекспирови пиеси нараства. От 1921 до 1944 г. към дотогавашните издания се прибавят още около 70. От 1947 до 1957 г. Любомир Огнянов-Ризор превежда 12 шекспирови пиеси, но поради сериозно заболяване не успява да продължи делото си. 
За малко повече от век са направени над 160 превода на 24 пиеси, като някои от тях са претворявани в много варианти. Сред тях е „Хамлет“ с 15 превода.
През периода 1970-1981 г. за първи път у нас се появява цялостен превод на шекспировите драми. Този успех се дължи на творческите усилия на Валери Петров и редакторската компетентност на световноизвестния наш шекспировед проф. Марко Минков. /ДД/ /ЛТ/