Човек е дълго изречение, написано с любов и вдъхновение, но с много правописни грешки

София, 21 януари /БТА/ Човек е едно много дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки. С тези думи Йордан Радичков (1929-2004) дава отговор на вечния въпрос накъде се движи светът.

Светът все повече се провинциализира, а заедно с това се провинциализира и самият човек, добавя писателят. „Мисля, че ние всички навлизаме бавно в една бездуховност, в една вторична неграмотност“, казва той през 1997 г. „И се изпълваме с омраза. Омразата обединява не само нас, българите, тя обединява целия свят. Откакто се е пръкнало на този свят, човечеството непрекъснато е било разделяно и насъсквано“.

Наричат го „Софийският Кафка“

използващ оръжието на гротеската срещу абсурдността на света, „геният от село Калиманица“ и един от българските писатели с най-голям шанс за Нобелова награда за литература.

„За съжаление, нямах възможност да получа университетско образование, имах тежко детство, отрано останах сирак“, разказва Радичков. „Единствената възможност, която ми се отдаде, бе да завърша берковската гимназия“, допълва той. „За мой късмет, срещнах много добри учители, които ме насърчаваха и ми помагаха“, казва още писателят.

Радичков разказва, че е живял сред изключително интересни хора – съседи и роднини, чрез които е успял да се докосне до народната душа. „Разкази ме обгръщаха постоянно и отвсякъде, вълнуваха ме, вселиха се някак си в мен, завладяха ме целия“, разказва Радичков.  Когато по-късно започнал да пише, той всъщност малко измислял, по-често

прибягвал до чутото от втора и трета ръка

Така се раждат десетки разкази, повести, новели, пиеси, сред които „Свирепо настроение“, „Спомени за коне“, „Ние, врабчетата“, „Суматоха“, „Януари“, „Опит за летене“, сценариите за филмите „Последно лято“, „Горещо пладне“. Някои от разказите излизат за първи път във вестници, на които е сътрудничил, като „Вечерни новини“ и „Литературен фронт“. А за пиесите, които се играят по български и чужди сцени, самият Радичков казва, че с тях показва ръченица в един театрален салон, където се играят предимно валсове.

Най-превежданият съвременен български писател е публикувал над 100 заглавия в чужбина. Пиесите „Суматоха“, „Януари“, „Лазарица“ и „Опит за летене“ са поставяни в Австрия, Беларус, Германия, Дания, Естония, Кипър, Литва, Полша, Румъния, Русия, Съединените щати, Украйна, Унгария, Финландия, Чехия, Швейцария, Югославия.

Това дава основание на много от критиците да го определят като един от българските писатели с

най-голям шанс за Нобелова награда за литература

Все още няма български носител на това отличие, макар че през годините са спрягани имената на не един български кандидат.

Пиесите на Радичков съчетават несъвместими на пръв поглед стилове – комична и трагична гротеска, пантомима, елементи на игрови театър и романтизъм. В тях универсалността е най-голямото предимство.

Самият Радичков твърди, че обобщен образ на понятието балкански човек не съществува. „Народите на Балканите, подтиквани от политиците, са издигнали помежду си втори Балкани – това са Балкани на омразата“, смята писателят. Затова събитията в творчеството на Радичков са извадени от българския и балканския контекст. Отделни елементи от фолклора присъстват само като закачка или намек. Универсални са и героите – хора, животни, птици, цветя, дървета – все същества, които носят

детския поглед върху света

присъщ на автора.

Клюводървецът (кълвач), мрачната жаба, симпатичните врабчета, крокодилите, циганите, които продават кон от Троянската война, свраките, гущерите, сойките, самодивите, шипките, хлебарките, духовете, гяволетините, таралежите, върколаците, лисиците, които се преструват на умрели, белите вълци от Турну Магуреле и всякаква друга твар се е прочула по света, благодарение на разказвача. Но всички тези животни, а и персонажи, които Радичков описва повече от 30 години, са носили много главоболия на най-оригиналния български майстор на словото.

Преди промените през 1989 г. куп идеологически цензори четат под лупа ръкописите на Радичков и се потят от притеснение, преди да дадат карт бланш за тяхното публикуване. Защото неговите герои и метафори могат да се тълкуват по всякакъв начин и всеки образ да се превърне в тънка ирония срещу властта.

Най-голямата драма за някогашните критици е, че

в творчеството на Радичков не властва положителен герой

а щъкат някакви съмнителни творения – селянин си търси изгубеното прасе, дървояди дълбаят и съсипват старото Зелено дърво, особняци са въвлечени в суматоха, която за мнозина и досега си остава загадка.

Сред самите критици обаче настава истинска суматоха, когато се появява пиесата „Януари“. В нея се разказва за селяни, които през зимата си стоят в една кръчма, а след това един по един излизат от нея и се превръщат във вълци.

Радичков обаче не се стряска от постоянното подозрение към творбите му и след време създава „Лазарица“. В нея едно куче иска да отмъсти на стопанина си, защото му е служило вярно и предано, а сега собственикът иска да го убие. Кой не може да загрее, че и властта често така се отнася към верните си хора, които в един момент стават неудобни и непослушни.

В „Опит за летене“ героите се извисяват с баражен балон, срещат се с душите на умрелите си близки и махат през цялото време на свой съселянин, който

клъцка тиква за прасето си и не поглежда към небето

Балонът в крайна сметка е свален от полицаите и пероснажите бързо забравят за невероятната вътрешна свобода, която са изпитали, реейки се в небесата. Пиесата е поставяна в България, Русия и САЩ. Цензорите са приспани, пък и световната слава на творбата връзва ръцете на критиците.

Те обаче скоро триумфират – когато писателят публикува „Образ и подобие“. Колкото и да са сложни метафорите на автора, всички се сещат, че герои в пиесата са тъпите и бездарни управници. Заглавието е включено в един от афишите на софийски театър. Тогава не само че не се стига до премиера, но и директорът на трупата е уволнен. Броят на българското литературно списание „Съвременник“, в което е публикувана пиесата „Образ и подобие“, се предава от ръка на ръка и започва да се предлага апокрифно за значителни за онова време суми.

Едва през 1996 година Радичков получава официално признание от българските театрали. Тогава му беше присъдена наградата „Аскеер“ за цялостен принос към театъра. Но едно от най-големите признания за таланта си Радичков получава преди години по време на френски фестивал, където критиката нарича пиесите му

„театър на бъдещето, от който зрителят си тръгва със собствен мироглед“

През 1998 на френски излиза сборникът „Черказки разкази“, издадена от „Л`еспри де Пененсюл“ в превод на Мари Врина. Тогава в българското посолство в Париж се извила огромна опашка за автографи. Радичков бил трогнат до сълзи от младите парижани, родители на осиновени български деца. „Мнозина от тях носеха „Ние, врабчетата“ и държаха някакви малки цветни снимки. Те искаха автограф за децата си“, спомня си писателят. Сред гостите била и френската поппевица с български произход Силви Вартан, на която писателят подарил екземпляр от книгата.
Безумно щастлива с осиновената си дъщеричка, Вартан също била член на фондацията „Листенцата на розата“, учредена от френските семейства с деца-българчета.

През 1984 година на Радичков е присъдена Международната италианска награда „Гринцане Кавур“, учредена от Международното издателско дружество в Торино и от общинския съвет в град Алба. Четири години по-късно е удостоен с шведската държавна награда за заслуги „Северна звезда“, а през 1993 е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга. Получава почетен диплом „Ханс Кристиан Андерсен“ и грамота.

В родината си Радичков е удостояван с „Димитровска награда“ за „Барутен буквар“ (1971), със званието „Почетен гражданин на Монтана“ (2002), с държавната награда „Паисий Хилендарски“ за 2003 г.

През 1990 г. писателят е избран за депутат във Великото народно събрание. Той се отказва от правомощията си в полза на някой млад и компетентен човек, който не прилича „на стар кюнец, чийто сажди никой вече не е в състояние да очука“, каквито според писателят са повечето хора от неговото поколение.

„Ние сме народ, задръстен от наборници и водачи. Съсипахме цели десетилетия, като постоянно надувахме свирката, за да обърнем вниманието на света“. А на въпроса защо стана така, че изпаднахме от каруцата на Бога, той отговаря – „Вероятно защото Бог не е имал въженце, за да ни привърже по-здраво за каруцата“. /Даниел Димитров/ЛТ/

VINF 12:49:04 21-01-2004 LT1248VI.012