Безпощаден еклектизъм

Тоалетна чиния в центъра на свещената „Света София“. Пак там – часовник с обърнати цифри и жени с оръжия, направени от хранителни продукти. Това е само част от ужаса, който обикновеният турчин би могъл да изпита от съзерцаването на безкрайните инсталации, които предлага осмото световно биенале за съвременни изкуства в Истанбул. Истанбул е разгонен град – красив и мръсен, лъскав и мизерен.

Мегаполисът с подобни характеристики и тази година предложи мегабиенале,чиято концепция беше фиксирана от куратора Дан Камерън като „Поетична справедливост“. На една от дискусиите той обясни, че иска да противопостави двете понятия, които са абсолютно противоположни и по този начин да провокира авторите. „Спрях се върху идеята за справедливостта, защото от известно време тази дума се употребява и възприема по различен начин, а поезията в цялото изкуство е метафора и езикът на поетите е безсмъртен. Чрез събирането на двете думи исках да им придам ново значение и да ги съживя“, обясни Камерън.

Независимо че понякога съживеното изглежда като възкръснали в реанимацията трупове, който се опитват да търсят истината в баналния кръг на нищото, като до болка познатата игра „Мятане на стрелички“ или като безсмислен апарат от гума, метал и дърво, в който аутсайдери с туристическа страст трупат нищожни авоари, губейки джобните си пари.

Цялото преливане от място в място и от нищо в нищо всъщност е съживяване на истинското, шареното, ориенталското, сладкото, на безпощадния еклектизъм, чиито роб става всеки, макар и само за три дни. Това, като съвременна практика на съвременното изкуство, по света отдавна е превърнато в стока, а в Истанбул тази стока има и мирис, цвят, тя диша и изразява емоции. Ето защо чаят ухае, червените стълби предизвикват, тоалетната чиния вони. Безпощадно. Еклектизъм, сътворен от хора, пръснати в 40 държави на петте континента. Дан Камерън признава, че предварително е познавал само една десета от авторите, които е поканил, а останалите е избрал, след като е обиколил много страни и изложби. „В биеналето има много видеоарт, защото това е най-демократичното изкуство. Като отделен жанр то не се нуждае от специална подготовка, а и хората, които посещават биеналето, отделно също заснемат на видео това, което виждат“, казва кураторът от New Museum.

Не на последно място трябва да се спомене един от основните символи на това биенале – самотно, сиво и изящно перо – като контрапункт на всепоглъщащото разума разностилие и може би като поредния знак за желанието на домакините да намерят мярката между тях самите и другите. Перо – без мастило, без шапка, без тяло, без перушина… Все едно, че потискащата разплутост на Ориент иска, но все още не може да се сбогува, отскубне или отлети по възможно най-лековатия и безпрепятствен начин от тежестта на собствената си обреченост и служене на остаряла система от правила и начини на тяхната употреба. Факт е, че от създаването си досега фестивалът е куриран само от чужденци. Факт е и това, че ласкавите критики в турската преса по този повод се броят на пръсти. Като ирония на всичко казано дотук.

ИСТОРИЯТА

От 24 години Истанбулската фондация за култура и изкуства (IFCA) организира артпрояви в областта на класическата музика, джаза, киното, театъра. Целта е да се установи диалог между турското изкуство и световната култура. От 1987 г. фондацията организира на две години международни биеналета с амбицията да осъществи международен обмен на изкуствата на различни култури. Първото биенале посреща гости от ранга на Жан Мишел Алберола, Маркус Луперц, Франсоа Мореле, Микеланджело Пистолето и Джилберто Дзорио. „Съвременно изкуство в традиционни пространства“ е темата на второто биенале, чийто основен координатор е Берал Мадра. Участници са Сол Левит, Саркис, Даниел Бурен, Ричард Лонг, Янис Кунелис, Ан и Патрик Поарие. През следващите години интересът към биеналето е непостоянен. През 1992 година темата „Продуктът на културното различие“ отблъсква творците с изричното си условие страните сами да курират авторите, като се съобразяват с техните концепции. Въпреки това идват 65 автори от 15 страни, през 1995 година те са 119 от 47 държави, през 1997 – 86 от 45 страни, а през 1999 – 56 от 32 страни.

Рекордният брой участници – 119, е привлечен от артистичния директор на четвъртото биенале Рене Блок, а темата е „ORIENT/ATION, The Vision of Art in a Paradoxical World“. 1999 е годината, за която никой турчин не иска да си спомня. Над хиляда са жертвите от земетресението, предизвикало отзвук в целия свят. Само два месеца по-късно IFCA решава да организира шестото издание на биеналето с надеждата, че това ще помогне за възстановяването и възобновяването на процесите в страната. Темата на биеналето „The Passion and the Wave“ се цели в личните истории на хората и в цената на тяхната трагедия. Търси се огледало на настоящето чрез дълбоко лични като внушение работи, които доминират. Интересът е предизвикан – в Истанбул идват над 40 000 ценители на изкуството.

Биеналето от 2001 г. , курирано от японката Юко Хасегава, премина под непреводимото лого „EGOFUGAL: Fugue from ego for the next emergence“. Egofugal е термин, който все още не съществува. Ego-то в еgofugal е всъщност Азът във философския му смисъл, а fugal е латинската дума за „отдалечаване настрани от центъра“ или музикалната форма фуга, обясняваше Хасегава. Това предпоследно издание на биеналето е прието от организаторите като безспорен връх в цялата история на проявата – 4500 души на церемонията по откриването, над 400 чужди и местни журналисти, 1200 участници, 68 000 посетители. Изданието, организирано само десетина дни след паметния 11 септември, е отличено с наградата на ЮНЕСКО за подкрепа на изкуството.

Тази година IFCA е отличена с Европейската награда за културен принос, създадена през 1992 г. от бившия външен секретар на Германия Ханс Дитрих Геншер. Отличието е връчено, заради приноса на фондацията през последните десетилетия за изграждане на разбирателство, толерантност и доверие между Изтока и Запада, исляма и християнството чрез средствата на културата и изкуството.

КУРАТОРЪТ

Дан Камерън е главен куратор на New Museum of Contemporary Art в Ню Йорк от 1995 г. В Истанбул той покани 85 артисти и групи от 42 страни, чиито работи бяха изложени на четири основни места в Истанбул, и по традиция – на още двайсетина други места, които остават скрити за другоселците. Новото тази година беше изборът на Камерън на „Антрепо 4“ за едно от основните места на биеналето.

От установяването си в Ню Йорк през 1975 г., Камерън е организирал изложби в Мадрид, Венеция, Виена. От присъединяването му към екипа на New Museum е курирал над 20 проекта, като в един от тях участва българският художник Недко Солаков. Камерън е работил като автор и редактор за „Art Magazine“, „Art & Auction“, „Artforum“, „Flash Art“. Има над 40 монографии и текстове за каталози.

ГОСТИТЕ

Сред участващите в съпътстващите дискусии бяха директорът на 50-то биенале във Венеция Франческо Бонами, художничката Ширин Нешат, която е абсолютен хит от няколко години по целия свят, директорът на Центъра за съвременно изкуство в Сараево Дуня Блажевич, проф. Уте Мета Бауер, куратор на Третото биенале на съвременното изкуство в Берлин, изкуствоведи и художници от САЩ, Турция, Австралия, Испания, Гърция, Хърватска, Аржентина, Япония, Франция.

МЕСТАТА

От 20 септември до 6 ноември биеналето се организира на четири знакови за Истанбул места – Антерпо 4,Топхане-и Амире, Йеребатан и Света София. По традиция много от по-малките прояви са пръснати из целия град, поради което остават скрити за незапознатите с географската карта на 12-милионния град, разположен на два континента.

> АНТРЕПО 4 е комплекс от четири еднакви сгради, разположени край Босфора на пристанище Салипазари. Постройките, използвани преди за складове на митницата, имат обща площ от 4000 кв.м., като всяка състои от две части.
> културен център ТОПХАНЕ-И АМИРЕ – комплекс от сгради, построен от Султан Мехмед през 1451 г. Използвани са като фондове на войната, складове за съоръжения и казарми, по-късно са реконструирани и реновирани от неговите наследници. До 1992 г. сградите са използвани от турското военно министерство, след което са предоставени на истанбулския университет Мимар Синан.
>Най-впечатляваща е ЙЕРЕБАТАН, построена от Юстиниян през 532 г. През византийския период е известна като цистерната-базилика, защото е вдясно от базиликата Стоа. Използвана е като резервоар за вода за двореца и други сгради в района. По време на Османската империя тя е най-голямата и обществено значима подземна цистерна в града. Реставрацията й започва през 1968 и през 1987 г. е отворена за посетители.
> „СВЕТА СОФИЯ“ е призната за една от най-впечатляващите сгради в света. Името й означава църква на божествената мъдрост. В нея се осъществява церемонията по встъпване в длъжност на император Юстиниян през 537 г. Оттогава сградата с височина 56 метра остава едно от най-големите постижения на Византийската империя. По време на Османския период функционира като джамия, а от 1937 г. е музей.

БЪЛГАРСКОТО УЧАСТИЕ

С всяка измината година все по-трудно може да се говори за участие на български творци. За сметка на това расте броят на родните туристи, които са предимно хора на изкуството. За тях Истанбул се оказва сравнително евтин за посещение град и по всяка вероятност само балканският комплекс, който в турските им колеги почти липсва, пречи за пълноценното вписване на България в подобна световна културна проява.
Само няколко български имена са свързани с официалната програма на биеналето. През 1992 г. след покана от Истанбул в качеството си на куратор Лъчезар Бояджиев посочва Недко Солаков и Димитър Грозданов. За следващото биенале е обявен кастинг, на който се явяват около 15 автори. Бояджиев е сред избраните, участва с две фотографии. Освен него Недко Солаков представя „Стая с тапети“, а Правдолюб Иванов – „Знамена от кал“.

Според liternet.bg в официалната програма на Осмото биенале присъстват две български имена – на художника Ерджин Чавишоглу, роден в Търговище, но живеещ във Великобритания, и на Каролин Христов-Бакърджив, куратор, писател и шеф на музей за съвременно изкуство в Торино, чийто баща е българин.

автор: Даниел Димитров

Материалът е публикуван през 2003 г. в списание „ЛИК“