Радичков е българският писател с най-много шансове за Нобелова награда

София, октомври /БТА/ Преди броени дни Йордан Радичков – един от най-големите съвременни български писатели, навърши 70 години. Произведенията му са преведени на 37 езика и се издадени в 45 страни в света. Особено ценен е в Италия и Скандинавските
страни.

Най-превежданият съвременен български писател е публикувал над 100 заглавия в чужбина. От година една от най-популярните му книги – „Ние, врабчетата“, може да се прочете и на корейски език.

Пиесите на Радичков „Суматоха“, „Януари“, „Лазарица“ и „Опит за летене“ са поставяни в Австрия, Беларус, Германия, Дания, Естония, Кипър, Литва, Полша, Румъния, Русия, Съединените американски щати, Украйна, Унгария, Финландия, Чехия, Швейцария, Югославия.

Това дава основание на много от критиците да го определят като един от българските писатели с най-голям шанс за Нобелова награда за литература. Все още няма български носител на това отличие, макар че през годините са спрягани имената на не един български кандидат.

Пиесите на Радичков съчетават несъвместими на пръв поглед стилове – комична и трагична гротеска, пантомима, елементи на игрови театър и романтизъм. В тях универсалността е най-голямото предимство. Самият Радичков твърди, че обобщен образ на понятието балкански човек не съществува. „Народите на Балканите, подтиквани от политиците са издигнали помежду си втори Балкани – това са Балкани на омразата“, смята писателят.

Затова събитията в творчеството на Радичков са извадени от българския и балканския контекст. Отделни елементи от фолклора присъстват само като закачка или намек. Универсални са и героите – хора, животни, птици, цветя, дървета… все същества, които носят детския поглед върху света, присъщ на автора.

Клюводървецът /кълвач/, мрачната жаба, симпатичните врабчета, крокодилите, циганите, които продават кон от Троянската война, свраките, гущерите, сойките, самодивите, шипките, хлебарките, духовете, гяволетините, таралежите, върколаците, лисиците, които се преструват на умрели, белите вълци от Турну Магуреле и всякаква друга твар се е прочула по света, благодарение на своя създател.

Но всички тези животни, а и персонажи, които писателят описва повече от 30 години, са носили много главоболия на най-оригиналния български майстор на словото. Преди промените през 1989 куп идеологически цензори четат под лупа ръкописите на Радичков и се потят от притеснение, преди да дадат карт бланш за тяхното публикуване. Защото неговите герои и метафори могат да се тълкуват по всякакъв начин и всеки образ да се превърне в тънка ирония срещу властта.

Най-голямата драма за някогашните критици е, че в творчеството на Радичков не властва положителен герой, а щъкат някакви съмнителни творения – селянин си търси изгубеното прасе, дървояди дълбаят и съсипват старото Зелено дърво, особняци са въвлечени в суматоха, която за мнозина и досега си остава
загадка.

Сред самите критици обаче настава истинска суматоха, когато се появява пиесата „Януари“. В нея се разказва за селяни, които през зимата си стоят в една кръчма, а след това един по един излизат от нея и се превръщат във вълци. Мастити литературни спецове мислят по цели дни и нощи по какъв начин ги пързаля този път Радичков и къде е заложена бомбата в творбата. Защо в соцдействителността хората стават кръвожадни вълци? Каква поука ще извлекат читателите и дали не се правят опасни асоциации с процеси в живота? Какво означава  един творец да изпадне в „свирепо настроение“? Срещу кого е настръхнал? Какви са тези „тенци“, които вършат работата на човека след неговата смърт“ Може ли светът да се представи през погледа на една патица, например, когато в живота има герои на труда, директори на заводи, знатни строители?

Радичков обаче не се стряска от постоянното подозрение към творбите си и след време създава „Лазарица“. В нея едно куче иска да отмъсти на стопанина си, защото му е служило вярно и предано, а сега собственикът иска да го убие. Кой не може да загрее, че и властта често така се отнася към верните си хора, които в един момент стават неудобни и непослушни.

В „Опит за летене“ героите се извисяват с баражен балон, срещат се с душите на умрелите си близки и махат през цялото време на свой съселянин, който клъцка тиква за прасето си и не поглежда към небето. Балонът в крайна сметка е свален от полицаите и пероснажите бързо забравят за невероятната вътрешна свобода, която са изпитали, реейки се в небесата.

Пиесата е поставяна в България, Русия и САЩ. Цензорите са приспани, пък и световната слава на творбата връзва ръцете на критиците. Те обаче скоро триумфират – когато писателят публикува „Образ и подобие“. Колкото и да са сложни метафорите на автора, всички се сещат, че в пиесата се оплюват тъпите и бездарни управници. Заглавието е включено в един от афишите на софийски театър. Тогава не само че не се стига до премиера, но и директорът на трупата е уволнен.

Броят на българското литературно списание „Съвременник“, в което е публикувана „Образ и подобие“, се предава от ръка на ръка и започва да се предлага апокрифно за космически за онова време суми. Едва през 1996 година Радичков е признават официално от българските театрали. Тогава той получи наградата „Аскеер“ за цялостен принос към театъра.

Но едно от най-големите признания за таланта си Радичков получава преди години по време на френски фестивал, където критиката нарича пиесите му „театър на бъдещето, от който зрителят си тръгва със собствен мироглед“. През 1998 на френски излиза сборникът „Черказки разкази“, издадена от „Л`еспри де Пененсюл“ в превод на Мари Врина.

Тогава в българското посолство в Париж се извила огромна опашка за автографи. Радичков бил трогнат до сълзи от младите парижани, родители на осиновени български деца. „Мнозина от тях носеха „Ние, врабчетата“ и държаха някакви малки цветни снимки. Те искаха автограф за децата си“, спомня
си писателят.

Сред гостите била и френската поппевица с български произход Силви Вартан, на която писателят подарил екземпляр от книгата. Безумно щастлива с осиновената си дъщеричка, Вартан също била член на фондацията „Листенцата на розата“, учредена от френските семейства с деца-българчета.

За три десетилетия Радичков е сътворил седем пиеси. Първата от тях – „Суматоха“, пише през 1966 г., а втората /“Януари“/ седем години по-късно. Следват „Лазарица“, „Опит за летене“, „Образ и подобие“.

Последните му книги на български са „Мюре“ и „Умиване лицето на Богородица“ /1998/, „Акустичното гърне“/1996/, „Смокове в ливадите“ /1995/, „Малки жабешки истории“ /1994/. Наскоро българско издателство събра в интервюта с Радичков. От 1962, когато е публикувано първото му интервю до края на май 1999 в българския печат са се появили 66 интервюта с него.

През 1984 година на Радичков е присъдена Международната италианска награда „Гринцане Кавур“, учредена от Международното издателско дружество /СЕИ/ в Торино и от Общинския съвет в град Алба. Четири години по-късно е удостоен с шведската държавна награда за заслуги „Северна звезда“, а през 1993 е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга. Получава почетен „Ханс Кристиан Андерсен“, диплом и грамота.

>>> Материалът е публикуван на английски език в емисията Daily News па БТА <<<