Войници разгадаха тайната на нестинарството

София, август 1999 /БТА/ Нестинарството е сред най-старите народни обичаи в България. Наскоро в центъра на София по повод откриването на Международния фолклорен фестивал „Витоша“ зрителите отново имаха възможността да играещите по жаравата две момчета и едно момиче.

До балканската война нестинарството е било факт в повечето села на Странджа /Югоизточна България/ и в Югоизточна Тракия /Централна България/.

Най-дълго – до 60-те години на ХХ век, обичаят е запазен единствено в странджанското село Българи, разположено сред гористите източни склонове на планината, на около двадесет километра от град Царево /Юг.-Из. България/.

Най-оживено и шумно в селото е било в началото на юни по време на празниците на Константин и Елена, когато там е ставал един от най-големите летни панаири на странджанци, траял три дни. Там са се стичали гости от близките и далечните селища на Странджа и страната. Главното, което е притегляло толкова много хора в това малко селце, са били нестинарските танци върху огън.

Още рано следобед на селския площад се запалвал голям огън, от който се образува харман и жарава около два метра в диаметър и с четири-пет сантиметра дебелина. Привечер се удряло клепалото. Много от домовете опустявали. Из всички улици прииждали хора и всички бързали да заемат най-близкото до жаравата място. От малкия параклис на св. Константин, който според поверието е покровител и вдъхновител на нестинарството, излизала нестинарката, придружена от група мъже и жени.

Начело вървели двама тъпанари, които удряли стари тъпани и един гайдар. Групата се насочвала към огъня, обикаляла го три пъти и се спирала. Свирачите подхващали специфична нестинарска мелодия. Нестинарката започнала да трепери, да се тресе още при обикалянето, с потъмняло от прилив на кръв лице и вледенени от вълнение крайници, се хвърляла в огъня с пронизителен вик: „вах!“.

Нестинарката прекосявала жаравата, като стъпвала на цяло стъпало с босите си крака, унесена в своеобразен  танц. След всяко прекосяване излизала вън, обикаляла жарта и наново влизала в нея. След няколко прекосявания грабвала обкитената с цветя и монети икона на св. Константин, която нарочно пременено момче държало край огъня и заигравала с нея в ръце, издавайки все по-често писъка „вах“.

Никакви следи от изгаряне не личат по стъпалата й. След нея около потъмнялата вече жарава, се завърта хоро. Няколко дни преди празника на свети Константин и Елена нестинарите правят нощни шествия през селото с музика и икони.

Иконите престояват по няколко минути във всяка къща за здраве. Често две съседни села празнуват заедно. Според първия описател на нестинарството българския възрожденец Петко Р. Славейков в огъня играели по около 10-15 души. Колкото повече нестинари имало, толкова по-голям щял да бъде берекетът през годината. Нестинарите били предимно жени.

Сред тях се избирала главна нестинарка, често това била най-възрастната жена – тази, която можела да издържи най-дълго в огъня. Считали я за сестра на светеца и ходели при нея, когато някой заболее от лоша болест, за до го лекува.

Според вярването нестинарките умеели да отгатват сънища, да намират загубена вещ или добитък, да пророкуват каква ще бъде реколтата през годината, да предсказват кога ще има войни и бедствия.

Главната нестинарка подбирала сред най-личните селяни векилин /питроп/, който се грижел за свещените места в селото и ръководел обреда.

По въпроса за произхода на нестинарството и неговите „тайни“ са изказани всевъзможни мнения от пътешественици, лекари, публицисти, фолклористи, психолози, социолози, етнографи.

Според професор Иванка Георгиева в произхода на нестинарските танци вероятно лежи древен тракийски езически празник в чест на слънцето и неговия земен заместник – огъня, а също в чест на водата и дървото, като космически модел на света.

Най-старо е схващането, че огнеходците се намират под закрилата на свръхестествени сили, които ги вдъхновяват и им помагат да изпълнят невредими невъзможния за обикновен човек подвиг.

Реалистично настроените изследователи го обясняват с употребата на предпазни външни средства: натъркване на тялото с някаква мас, със сяра, арабска гума, оцет или азбест. Но нито една от тези манипулации не е в състояние да направи човешкото тяло огнеупорно.

Мнозина от българските изследвачи са приемали, че тайната се крие в загрубялата, вследствие на постоянното босо ходене кожа на ходилата. Това мнение обаче не може да обясни ред случаи. Известно е, че мъртвите клетки задържат по-продължително топлината и биха могли да предизвикат неусетно изгаряне.

Търсенията продължават усилено до средата на този век и навярно още би се спорило и предполагало, ако въпросът не се решава внезапно от практиката.

През 1946 в Странджа е имало трудоваци /нископлатени войници/. По време на нестинарските празненства в с. Българи между публиката имало големи групи от тях. Първият ден те присъствали като зрители. През нощта на втория ден двама от тях навлезли в жаравата и играли по нея боси, както нестинарката. Но войниците били засмени, с весели лица, без следа от мъчително напрежение на нестинарките.

Такъв случай е наблюдаван и през следващата година. Трудоваците играели като същински нестинари върху огнен кръг с три-четири метра в диаметър и цяла педя височина. Започнала с един-двама, играта завършила с масово навлизане в жаравата. Никой не получил обгаряне.

Ние доказваме, че в нестинарството няма нищо свръхчовешко – обясняват те. – Тук няма никакъв религиозен транс, а обикновен физически закон.

Случаите с трудоваците дават възможност за едно ново, напълно научно обяснение на нестинарското ходене по огъня. Както разкриват огнеходците, не нестинарите, всичко се свежда до начина на стъпването и времетраенето на престоя върху жаравата. „Когато стъпваш, това трябва да става с цялото стъпало и да не се задържаш върху огъня“, заявява един от трудоваците.

Разбира се, грешат ония които смятат, че при нестинарите няма никакъв религиозен транс, че цялата мистика на нестинарството и всички церемонии, свързани с него, са шарлатанство.

„Церемониите“ се извършват с дълбока искреност и вяра и без всякакъв помен от измамничество. Както показват наблюденията, те не са лишени от значение. Религиозната екзалтация, трансът, който местното население означава с термина „прихващане“ – помагат на неуките нестинари да преодолеят страха
от огъня. /ДД